— Искаш ли да кажеш още нещо? Имаш ли други възражения? Недоволен ли си от това, което Бог ти е дал?
— Не, не… не съм, аз само…
Нилс се запъваше, а лицето му поруменя.
Пасторът леко поклати глава и в стаята настана странна тишина. Странна не за Лукас — той винаги бе до пастора — а за пасторовия брат. И заслужено — как дръзваше той да критикува разпоредбите на пастора? Братът стана, погледът му все още бе впит в пода.
— Ще дойдете ли в събота?
— Ще дойдем в събота.
— Добре, ще се видим тогава, значи — кимна братът на пастора и излезе от стаята.
— Lux domus — изрече Лукас, когато пак останаха сами с пастора. Така най-много му харесваше — да бъдат само двамата.
Пасторът се усмихна и го погледна.
— Правилно ли постъпихме според теб?
— Абсолютно — кимна Лукас.
— Понякога не съм съвсем сигурен. — Пасторът пак долепи връхчетата на пръстите си.
— Трябва да ти кажа нещо — подхвана Лукас.
— Да?
— Знаеш, че моята работа е да те пазя.
— Така ли, Лукас? Наистина ли? — усмихна се пасторът.
Лукас леко се изчерви. Познаваше пастора толкова добре. Познаваше гласа му. Усещаше кога го хвали.
— Не знам дали си наясно, но не е изключено да има проблем в паството.
— А, така ли, сред тези тук?
— Да, сред непосветените.
— Не точно проблем, ти ще го определиш. Аз съм тук само за да казвам какво виждам и да те предпазвам.
— Да, това вече го каза, Лукас, оценявам го. Какво има?
Лукас леко се прокашля, преди да продължи.
— Наша постоянна последователка е близка на неподходящ човек.
Пасторът поклати глава.
— Сега говориш несвързано, Лукас. Изплюй камъчето. Казвай.
— Възрастна дама в инвалидна количка, с очила, седи най-отзад.
— Хилдюр?
Лукас кимна.
— Какъв е проблемът с нея?
— Майка е на Холгер Мунк.
— На кого?
— Холгер Мунк. Полицая.
— О, така значи. Той е полицай, нямах представа.
Лукас се сепна, но замълча. Отлично знаеше, че пасторът е наясно кой е Холгер Мунк.
— Хилдюр е негова майка — повтори той.
— И защо това ще ни създаде проблеми?
— Исках само да си осведомен.
— Съдържанието на плика ли имаш предвид?
Лукас колебливо кимна.
— Благодаря ти, Лукас, но не виждам причина да се тревожим за Хилдюр Мунк. Точно сега ни предстои да мислим за по-важни неща, не е ли така?
— Така е — потвърди Лукас и стана.
— Lux domus, приятелю — усмихна се пасторът дружелюбно.
— Lux domus. — Лукас отвърна на усмивката му. Поклони се дълбоко и излезе от кабинета на пастора, без да отрони повече нито дума.
Седнала в своя кабинет, Миа Крюгер напипа таблетките в джоба си. Беше се зарекла се да не ги взема, да ги остави в къщата на остров Хитра, докато приключи тук, докато пак ѝ потрябват, но не успя да се удържи. Пъхна си няколко хапчета в джоба, така, за всеки случай. Представяше си какво би било да вземе една сега. Навсякъде я пробождаха иглички. Беше забравила какво е да си навън, в реалността. Беше я изтласкала надалеч. Трябваше да се откъсне от нея, но тогава се появи Мунк и провали всичко.
Миа Крюгер не бе пила алкохол вече четири дни, откакто дойде в Осло. Многократно се бе изкушавала да се нахвърли на минибара, но успяваше да се въздържи. Холгер ѝ предложи служебен апартамент, тя обаче настоя за стая в хотел, на драго сърце щеше да плаща от своя джоб. Не възнамеряваше да се връща. Нямаше да се върне. Не се нуждаеше от нищо освен от безлична хотелска стая. Преходна станция. Чакалня. Не искаше да се доближава прекалено много до ежедневието. Само този случай. После — обратно. На остров Хитра. При Сигри. Беше мислила за друга символична дата. 18-и април, десетгодишнината, бе минала. Следващата дата бе рожденият им ден. 11-и ноември. Тогава и двете щяха да навършат трийсет и две години. Ноември изглеждаше невероятно далече. Прекалено далече. Налагаше се да намери друга дата. А дали наистина ѝ трябваше? Можеше да стане по всяко време. Важното бе да го направи. Да се освободи. От хората. Пъхна ръка в джоба и си сложи една таблетка на езика. Промени намерението си. Изплю я, прибра я пак в джоба.
— Имаме един за дрехите.
Анете се бе появила неочаквано в кабинета ѝ.
— Какво?
— Имаме свидетел за кукленските дрехи.
— Вече?
— Мда — усмихна се светлокосото момиче и размаха листчето в ръката си. — Обади се Йени от „Шивашкото ателие на Йени“ в Санвика. Извини се, задето не се е обадила по-рано, но не била чела вестниците. Идваш ли с мен?
— С удоволствие. Къде е Мунк?
— Отиде да вземе внучката си от детската градина. Майка ѝ имала проба на булчинската си рокля.
— Виж ти, някои хора се женят.
— Да, нали? — Усмихна се Анете. — Честно казано, се радвам, че не съм аз. Сватба? Не е ли малко старомодно?
— Питаш грешния човек — усмихна се Миа. — Не знам много за тези неща.
Стана и нахлузи черното си кожено яке.
— Ти ли ще караш, или аз? — попита Анете и разклати връзка ключове.
— По-добре е да караш ти — смигна Миа и я последва към гаража.
— Какво каза дамата? — осведоми се тя, когато излязоха от центъра и подкараха по Драменсвайен.
