Пътувам сама полностью

Вечер на профаните. Лукас чакаше уикенда с нетърпение. Пак щяха да отидат в гората. Заедно с други посветени. Лукас наистина не разбираше добре защо пастор Симон настоява да продължават да организират тези срещи с профаните, все пак имаха по-важни задачи, но, разбира се, никога нямаше да му хрумне да противоречи на пастора. Пасторът имаше връзка с Бог и знаеше какво прави и защо. Lux domus. Уикендът. Лукас стисна устни, за да не изпусне една лека въздишка, когато топлината и светлината отново се вляха в тялото му. Най-сетне пастор Симон отвори уста и тогава Бог влезе в помещението. Присъстващите седяха като заковани за столовете и се оставяха на блаженството. Лукас вече бе слушал тази проповед, беше писана за непосветени, хубава, но проста. А той чакаше с огромно нетърпение настъпващия уикенд. Lux domus. Още една стъпка по-близо до небето. Затвори очи, оставяйки словото на пастора да го изпълни, а после, не след дълго, разбра, че днешната среща е приключила. Сега пасторът стоеше на изхода. Покрай него се виждаха благодарните ръце и сведените глави на разотиващите се богомолци, а после останаха пак сами, само те двамата в голямото бяло помещение.

Лукас последва пастора в кабинета му и му помогна да си свали туниката. Обърна се, за да не го гледа по бельо, помогна му пак да облече обичайния костюм. Подаде му чаша горещо кафе. Изчака мълчаливо пасторът да седне на стола си зад голямото писалище и да даде знак, че Бог е напуснал стаята и вече е позволено да се говори.

— Пристигна ново име — прокашля се Лукас тихо и извади плика, който носеше във вътрешния джоб на якето си по време на цялата церемония.

— Така ли?

Пасторът вдигна поглед към него и взе плика. В него имаше единичен бял лист. Лукас не знаеше какво пише на него, само, че е име. Кое беше името нямаше представа, то бе предназначено единствено за очите на пастора. Неговата задача бе само да вземе плика и да му го даде. Не да го отваря, а само да бъде вестоносец, нещо като ангел.

Пасторът не каза нищо, както обикновено. Прочете името, сгъна листа и заключи плика в сейфа под малката масичка до прозореца.

— Благодаря ти, Лукас. Имаше ли още нещо?

Пасторът го погледна. Лукас се усмихна в отговор на дружелюбния, блестящ поглед.

— Не, нищо. А, между другото, брат ти е тук.

— Нилс? Тук? Сега?

Лукас кимна.

— Дойде тъкмо преди срещата. Помолих го да почака в задния двор.

— Чудесно, Лукас, чудесно. Вече може да го поканиш да влезе.

Лукас се поклони и излезе да посрещне госта.

— Защо се забави толкова? Важно е, казах ти.

Братът на Симон, Нилс, също беше високопоставен член на Църквата. Лукас го срещна за първи път онази вечер в палатката в Сьорлан, но макар да беше член на Църквата също толкова отдавна, Нилс не стоеше съвсем на върха, редом с пастора. Лукас знаеше за надигналите се гласове, мърморещи по ъглите, когато получи мястото на заместник. Мнозина смятаха, че то принадлежи на Нилс, но както винаги, никой не ходатайства в негова полза пред пастора. Въпреки всичко Лукас получи ключа за небесните двери.

— А ти знаеш колко е важно за пастора да помага на непосветените. Сега е готов за теб.

— Lux domus — промърмори късо подстриганият брат.

— Lux domus — усмихна се Лукас и го поведе.

При влизането на двамата пасторът се надигна. Гостът се поклони и се приближи към по-големия си брат. Целуна му ръката и двете бузи.

— Седни, седни, братко. — Самият пастор се настани отново на стола зад писалището.

Нилс хвърли бегъл поглед към Лукас.

— Да изляза ли? — попита веднага той.

— Не, не, остани.

Пасторът махна небрежно с ръка, давайки му знак да седне. Той бе един от посветените, нямаше причина да напуска стаята.

На Лукас му се стори, че решението на пастора предизвика известно раздразнение у брат му, ала новодошлият не каза нищо.

— Как сте там, горе? — попита пасторът.

— Всичко е, както трябва — кимна братът.

— А оградата?

— Повече от половината е готова.

— Колкото говорехме ли е висока?

— Да — кимна брат му.

— А защо не си там?

— Какво искаш да кажеш?

— Защо си тук, когато там имаш работа?

Нилс пак погледна към Лукас. Сякаш нещо го тревожеше, но в негово присъствие не се осмеляваше да каже какво.

— Овцете намаляха с една — промърмори той най-накрая с наведена глава, все едно го беше срам.

— Как така намаляха с една?

— Имахме произшествие с една от малките.

— Как така произшествие?

— Само произшествие. Пропуск. Сега всичко е овладяно.

— С коя?

— С Ракел.

— Добрата Ракел? Моята Ракел?

Братът на пастора кимна и приведе още по-ниско глава.

— Нямаше я една нощ. Но сега е при нас.

— Значи, всичко е наред?

— Да, всичко е наред.

— Тогава ще те попитам още веднъж, братко: защо си тук, при положение че горе имаш работа?

Нилс погледна пастора, големия си брат. Макар да беше петдесетгодишен мъж, изглеждаше като момченце, нахокано от баща си.

— Помоли да те държа в течение.

— Щом като всичко е наред, всичко е наред, нали?

Нилс кимна послушно.

— Сигурно щеше да е по-лесно, ако имахме телефон — отбеляза той колебливо след кратка пауза.

Пасторът се облегна назад на стола и долепи връхчетата на пръстите си.