Миа Крюгер пак седна на дивана и остана там, докато усети как таблетките започват да действат. Да я зашеметяват. Було между нея и света. Имаше нужда от това сега. Почти три седмици не бе виждала отражението си, а сега се налагаше да премине през това изпитание. Душ. Банята на втория етаж. Беше го избягвала възможно най-дълго, не искаше да се вижда в голямото огледало, монтирано от предишния собственик вътре точно срещу вратата. Възнамеряваше да намери отвертка. Да премахне свидетелството за жалкото си състояние. Достатъчно зле ѝ беше и без да се налага да се уверява в това, но нямаше сили. Стигаха само за хапчетата. И за пиенето. В жилите ѝ течеше валиум, усмивчици в кръвта ѝ, сладостна защита срещу иглите, плували в нея толкова дълго. Тя събра смелост и се качи по стълбите. Отвори вратата и едва не изпадна в шок, виждайки отражението си в огледалото. Не беше тя. Беше друг. От край време Миа Крюгер си беше слаба, но сега изглеждаше болна. Винаги е била здрава. Винаги — силна. Свали пуловера и дънките и остана пред огледалото само по бельо. Бикините ѝ висяха на нея. Цялата ѝ плът около корема и ханша беше изчезнала. Прокара предпазливо ръка по изпъкналите си ребра, усети ги отчетливо, не беше трудно да ги преброи. Насили се да пристъпи към огледалото, съвсем близо, да хване погледа си в помътнялата сребърна повърхност. Винаги се бяха прехласвали по сините ѝ очи. Никой няма толкова норвежки очи, Миа, каза ѝ веднъж някой и тя още си спомняше колко горда беше тогава. Норвежки очи прозвуча толкова хубаво. Във времето, когато тя искаше да е като другите, да не бъде различна. Сигри беше по-красива така или иначе, може би затова ѝ бе станало толкова приятно. Живи сини очи. Сега не беше останало много от тях. Вече изглеждаха мъртви. Без блясък и живот, обрамчени с червено, там, където трябваше да е бяло. Наведе се да си вземе панталоните, намери две таблетки в джоба, отвори уста под струята и ги преглътна. Пак застана пред огледалото и се опита да изправи гръб.
Малката ми индианка я наричаше баба ѝ. С изключение на сините очи можеше да мине за такава. Индианка. Дали кайови или сиукси, или апачи, индианците винаги я бяха очаровали като дете, никога не бе имало съмнение на чия страна е. Каубоите бяха лошите. Индианците бяха добрите. Как си днес, Миа Лунен лъч? Миа положи ръка върху лика си в огледалото и се замисли с нежност за баба си. Остана загледана в дългата си коса. Мека, гарвановочерна коса се спускаше по крехките ѝ рамена. Отдавна не бе пускала толкова дълга косата си. В полицейската школа започна да я подстригва късо. Не ходеше на фризьор, вкъщи, сама, просто вземаше ножицата и режеше. За да покаже, че не я интересува дали е красива. Че не се перчи. Не се и гримираше. Ти си естествено красива, мое индианче, бе казала баба ѝ една вечер, сплитайки косата на Миа пред камината вкъщи, в Осгорщран. Виждаш ли какви разкошни клепки имаш, колко прекрасни дълги ресници? Виждаш ли, природата вече те е гримирала? Не бива да се тревожиш за това. Не се гласим заради момчетата. Когато дойдат — тогава. Миа беше индианка край баба си и норвежка — в училище. Всъщност чудесна комбинация. Изведнъж леко ѝ прилоша от хапчетата — и това ставаше понякога, малките таблетки не даряваха само покой и добруване — тя никога не си правеше труда да провери какви хапчета комбинира. Подпря се за малко на стената с една ръка, докато най-лошото отмине, отново вдигна поглед, насили се да остане пред огледалото още малко. Да се види. За последен път.
Още десет дни.
18 април.
Не бе размишлявала много какво ще бъде. Последният миг. Дали ще я боли. Дали ще е трудно да се остави. Не вярваше на всички онези истории, как животът минавал пред очите на умиращия. Ами ако е вярно? Не беше от особено значение. Житейската история на Миа Крюгер бе изписана по тялото ѝ. Виждаше живота си в огледалото. Индианка с норвежки очи. Дълга черна коса, до неотдавна постоянно подстригвана, но сега падаща на вълни по слабите ѝ, бели рамене. Затъкна косата си зад ухото и се зае да изучава белега до лявото си око. Разрез, дълъг три сантиметра, следа, която не искаше да изчезне.
