Пътувам сама полностью

Разпит на заподозрян в убийство. Младо момиче от Латвия, намерено да се носи по река Акершелва през града. Миа, изгубила сили и разконцентрирана, не видя ножа, но за щастие, успя да се отдръпне достатъчно, за да не я ослепи. Носи превръзка на окото няколко месеца; беше благодарна на лекарите в болница „Юлевол“, че бе запазила зрението и на двете си очи. Вдигна пред огледалото лявата си ръка и се вгледа в пръста си, чийто връх липсваше. Още един заподозрян. Малко стопанство в покрайнините на Мос. Пази се от кучето! Ротвайлерът се бе устремил към шията ѝ, но тя успя да вдигне ръка. Още усещаше зъбите му около пръстите си; за няколкото секунди я обзе паника, ала извади пистолета си от кобура и застреля в муцуната ръфащото я псе. Сведе очи към малката пеперудка, която си бе татуирала точно над ръба на бикините, до хълбока. Беше на деветнайсет и свободна в Прага. Срещна един испанец. Летен флирт. Пиха прекалено много бехеровка и се събудиха всеки с по една татуировка. Нейната беше малка — пеперудка в жълто и зелено на хълбока. Миа почти се усмихна. По някое време си мислеше да я махне, засрамена от младежката си глупост, но не го бе направила, а сега вече нямаше никакво значение. Докосна малката сребърна гривна на дясната си китка. Двете със Сигри бяха получили по една като подарък по случай конфирмацията си. Детска гривничка, сърчице, котвичка и буква. „М“ на нейната. „С“ на гривничката на Сигри. Вечерта, когато празненството приключи и гостите се разотидоха, двете седнаха горе, в детската стая в Осгорщран, и неочаквано Сигри предложи да си ги разменят.

— Искаш ли да вземеш моята, а аз — твоята?

Оттогава Миа никога не свали блестящата гривна.

Сега, под въздействието на хапчетата, се отнесе още повече, едва се виждаше в огледалото. Тялото ѝ представляваше далечен призрак. Белег до лявото око. Кутре без две фаланги. Чешка пеперудка досами ръба на бикините ѝ. Тънки ръце и крака. Индианка с тъжни, сини, почти мъртви очи. Не издържа повече — отвърна поглед от огледалото, пристъпи, залитайки, към душ-кабината и остана под топлата вода толкова дълго, че накрая тя стана леденостудена.

На излизане избегна огледалото. Слезе гола в салона и се подсуши пред незапалената камина. Влезе в кухнята и си наля поредното питие. Намери няколко хапчета в едно чекмедже. Докато се обличаше, ги сдъвка. Още по-вяло. Беше чиста отвън, а скоро щеше да стане чиста и отвътре.

Миа си сложи шапка и яке и излезе от къщата. Пак слезе към морето. Седна на скалата и остави очите си да почиват със зареян към хоризонта поглед. Чувства на прибоя7. Откъде беше това? О, да, фестивалът, така беше — фестивалът, насочен срещу норвежкото кино, създаден от знаменитости, които бяха на мнение, че норвежкото кино трябва да е различно. Миа Крюгер много обичаше киното, но не бе видяла промяна към по-добро в резултат на избегнатите чувства на прибоя. Огорчаваше се от всеки опит на някой нещастен режисьор да пресъздаде образа на полицай или полицайка в киното. Обикновено си тръгваше от прожекцията, изпълнена със съчувствие към горкия актьор, натоварен да произнесе съответните реплики и да направи това и това. Беше чисто и просто безвкусно. Не, нека има повече чувства на прибоя. Миа Крюгер се поусмихна на себе си и отпи глътка от шишето, което си носеше. Ако не се бе оттеглила тук, за да умре, би се замислила над идеята да остане да живее на острова.

18 април.

Един ден ѝ хрумна ненадейно, под формата на откровение, и оттогава всичко се нареди. На 18 април 2002 г. намериха Сигри мъртва. В едно мазе в квартал „Тьойен“ в Осло, на прогнил дюшек; иглата още бе забита в ръката ѝ. Дори не беше отпуснала ремъка. Свръхдозата бе влязла направо в нея. След десет дни щяха да се навършат точно десет години оттогава. Малката, сладката, чудесната, красивата Сигри умря от свръхдоза хероин в някакво гадно мазе и то едва седмица след като Миа сама я беше взела от рехабилитационната клиника във Валдрес.

О, тя изглеждаше толкова добре тогава, след четири седмици в стопанството. Страните ѝ бяха румени, беше си възвърнала смеха. По пътя към Осло се държеше почти като преди — двете се смееха и се закачаха както в градината вкъщи в Осгорщран.

— Ти си Снежанка, а аз съм Спящата красавица.

— Ама аз искам да съм Спящата красавица. Защо все аз съм Снежанка?

— Защото имаш тъмна коса, Миа.

— О, затова ли било?

— Да, затова. Не си ли го разбрала досега?

— Не.

— Глупачка.

— А не съм ли?

— Не, не си.

— Защо всъщност трябва да играем на Снежанка и Спящата красавица? Нали трябва и двете да спим сто години и да чакаме някой принц да дойде и да ни събуди? Не е особено приятно, а и ще сме сами.

— О, един ден той ще дойде, ще видиш Миа, ще дойде.