През цялото време, докато шофираше, телефонът звъня пронизително и настойчиво, но Холгер не отговори. Не искаше да се обажда или да изпраща съобщения от автомобила. Бе се натъквал на достатъчно случаи на хора, излетели от пътя или налетели на някого само заради секунда невнимание. А и нямаше нищо спешно. Беше хубаво да разполага с малко свободно време. Всъщност не му бе приятно да си го признае, но на моменти му идваше прекалено. Цялото бачкане. И дребните семейни ангажименти. Не му тежеше да посети майка си в старческия дом. Не възразяваше да помогне на дъщеря си с приготовленията за сватбата. Със сигурност се радваше на възможността да прекара някой и друг час с Марион, внучката си, току-що навършила шест, но въпреки това, да, нещо не се връзваше.
Той и Мариане. Така или иначе никога не си бе представял друго. И даже сега, десет години по-късно, не го напускаше усещането за нещо дотолкова опустошено у него, че бе невъзможно да бъде поправено.
Отърси се от това чувство и погледна телефона. Още две неприети повиквания от Микелсон — знаеше за какво става въпрос, нямаше никакъв смисъл да му звъни. Още едно съобщение от Мириам, дъщеря му, кратко и безлично, както обикновено. Няколко повиквания от Мариане, бившата му съпруга. Мамка му, забрави да се обади в дома. Нали беше сряда. Трябваше, впрочем, да го направи, преди да седне в колата. Намери номера, надигна се и леко изтегна крака.
— Дом за възрастни хора „Хьовиквайен“, говорите с Карен.
— Ало, здравей, Карен. Холгер Мунк е на телефона.
— Здравей, Холгер. Как си? — отговори мекият глас от другата страна. Мунк едва не се изчерви: очакваше някой от по-възрастните гледачи да вдигне телефона, както ставаше обикновено.
— Засега чудесно — отвърна Мунк. — Но за съжаление се налага да помоля за още една услуга.
— Питай спокойно, Холгер — засмя се жената на телефона.
Познаваха се бегло от няколко години. Карен. Служителка в дома, където в началото старата му майка отказваше да се нанесе, но сега, изглежда, се бе примирила.
— Пак е сряда — въздъхна Мунк.
— И няма да успееш?
— Не, за жалост — потвърди Мунк. — Извън града съм.
— Разбирам — отвърна ведро Карен. — Ще потърся някой тук да я закара, в противен случай ще поръчам такси.
— Аз ще го платя, естествено.
— Няма проблем.
— Благодаря ти, Карен.
— За нищо, Холгер. Да разчитам ли, че другата сряда ще успееш?
— Сигурно ще успея.
— Чудесно. Значи, може би ще се видим тогава?
— Много е възможно — прокашля се Мунк. — Благодаря ти и, да, поздрави я от мен.
— Ще я поздравя.
Мунк затвори телефона и пак седна на пейката.
Прогони тази мисъл, когато телефонът му изписука, че е получил имейл. Не харесваше тези нови телефони, където всичко е на едно място. Никога ли няма да го оставят на спокойствие? Точно сега обаче остана доволен. Отвори имейла, усмихна се и прочете новата задача от Юри — руснак, с когото се бе запознал по интернет преди няколко години. Във форума на math2.org, всички нърдове на света бяха събрани на едно място. Юри беше професор от Минск на шейсет и няколко години. Не искаше да го нарича „приятел“, все пак никога не се бе срещал с него, но във всеки случай си бяха разменили имейл адресите и поддържаха спорадична връзка. Разговаряха за шах и от време на време тренираха заедно умовете си, както сега.
Един съд се пълни с вода. Водата удвоява обема си всяка минута. Съдът се пълни за един час. Колко време трябва, за да се напълни съдът наполовина? Ю.
Мунк си запали още една цигара и помисли, преди да открие отговора. Харесваше Юри. Впрочем, бе обмислял да предприеме пътуване, за да го посети някой ден, защо не? Никога не беше ходил в Русия, защо да не се срещне с хората, с които се бе запознал по интернет? Вече имаше много познати оттам: mrmischigan40 от САЩ, margrete_08 от Швеция, Birrrdman от Южна Африка. Нърдове шахматици и математици, но най-вече хора като него, така че — защо не? Да се поразходи, да се запознае с нови хора, сигурно беше възможно.
Нали не беше толкова стар? А кога всъщност бе пътувал някъде за последно? Зърна отражението си на екрана и остави телефона на пейката.
