Пътувам сама полностью

— Не си го изкарвай на мен, че гаджето ти е бременно — подхвърли Миа ехидно. — Сам си си виновен.

— Да, вярно е. Между другото, нормално ли е да ти се прииска нещо посред нощ?

— Какво?

— Например, сладолед от машина.

— Бременните жени имат някои странни желания, така съм чувала.

— Имаш ли представа колко е трудно да се намери сладолед от машина през нощта?

Миа се засмя.

— Да, ха-ха — изимитира я Габриел.

Младежът очевидно не бе в настроение.

— Знаеш… Служители, гости и подобни.

— Гости?

— Как се казва, когато живееш в старчески дом? Пациенти? Надомници?

— Разбирам какво имаш предвид. Мисля, че се казва „служители и ползватели“.

— Чудесно. Можеш ли да го направиш?

— Законно ли?

— Не.

— Разчитам да се застъпиш за мен, ако ме смъмрят.

— Чух, че си бил на обучение при Фимпен.

— Да, бях — въздъхна Габриел.

— Поемам отговорността, разбира се — успокои го Миа. — Дом за стари хора „Хьовиквайен“. Нужен ли ти е адрес или нещо подобно?

— Не, ще го намеря. Нещо конкретно ли да търся?

— Изобщо не знам. Само предчувствие е, както ти споменах. Майката на Мунк и Вероника Баке са били в един и същи старчески дом. Все пак заслужава си да се проучи.

— Майката на Мунк ли?

— Силно ли го казах?

— По дяволите, сега и Мунк ли ще трябва да лъжа? Предполагам, че той не бива да разбира за това.

— Умно момче — похвали го Миа. — Време е да вървя. Кога пак имаме съвещание?

— В три.

— Добре. Ще се чуем.

Миа затвори телефона и видя как Мунк слиза по стълбите. Понечи да тръгне към него, но спря, защото забеляза, че не е сам. Редом с него крачеше гледачка в бяла униформа като тази на синеокото момиче. Беше красива и стройна, с дълга, вълниста рижоруса коса. Смееше се високо; докосна Мунк, а той приличаше на четиринайсетгодишен хлапак с червени бузи и ръце в джобовете на панталоните. Миа лапна една таблетка за смучене и отстъпи малко встрани. Мунк и гледачката с червеникавата коса размениха няколко думи, преди тя пак леко да го докосне и да изчезне с усмивка зад вратата.

— Как мина? — попита Миа, когато Мунк се приближи до колата.

— Не питай — махна той и запали цигара.

— Коя беше тази?

— Коя? — попита Мунк.

— Как мислиш?

Мунк седна в колата, без да изгаси цигарата си.

— А, за нея ли питаш? Това е Карен — така, мисля, се казва. Работи с майка ми. Трябваше само…

Мунк запали колата и подкара по „Хьовиквайен“.

— Да? Какво трябваше само?

— Има ли нещо ново?

— В момента тече пресконференцията.

Мунк включи радиото. Миа чу гласа на Анете. Нищо ново, все още търсим. Очакваме сигнали. Нямаха никакви новини, които да оповестят. Но въпреки това хората искаха пресконференции. Миа погледна Мунк — беше потънал в мислите си. Тя се почуди дали да му каже, че Вероника Баке е живяла в същия старческия дом като майка му, но засега се отказа. Габриел се занимаваше с този въпрос, а и Холгер изглеждаше, сякаш главата му ще се пръсне.

— Трябва да отидеш на психолог — изтърси неочаквано той, докато пътуваха по „Драменсвайен“.

— В смисъл?

Мунк извади визитната картичка от джоба на сакото си и ѝ я подаде.

— Трябва да отидеш на психолог.

— Кой казва?

— Микелсон.

— Защо, по дяволите?

— Не гледай мен. Подслушали са снощния ни разговор. Мислят, че не си съвсем на себе си.

— Могат да забравят за това — изръмжа Миа.

— И аз това му предложих.

— Тук сме единодушни.

Миа отвори жабката и захвърли визитната картичка вътре, без да я погледне.

— Що за наглост!

— Какво очакваше?

— Малко шибано уважение!

— Успех! — въздъхна Мунк. — Ще си вземем ли по един бургер по пътя.

— С удоволствие — каза Миа.

Той намери отбивка и свърна към една бензиностанция точно когато започваше да вали.

Дъждът се изливаше пред прозорците на редакцията на „Афтенпостен“, която се помещаваше в Постиробиге, небезизвестната бизнес сграда в центъра на Осло. Бяха се събрали в кабинета на Грунг, за да гледат пресконференцията, насрочена за дванайсет, но тя вече закъсняваше с десет минути. Присъстваха Микел Вол, Силе Улсен, Ерик Рьонинг и самият редактор Грунг. Като никога Микел Вол бе заел най-хубавото място — кожения фотьойл до стола на Грунг. След телефонния разговор в „Скюлерю“ се бе случило нещо. Вол се беше издигнал в йерархията. Изведнъж се бе оказал в центъра на всички събития. Грунг намали звука на телевизора и даде думата на насядалите около масата.

Запазиха го в тайна — обаждането на извършителя. Нищо не бяха предприели. Все още. Именно това обсъждаха. Трябваше ли да се възползват? И ако да, как?

— Аз казвам да изчакаме — произнесе се Силе и отхапа от една ябълка.

— Защо? — поинтересува се Грунг.

— Защото не знаем дали той — или тя — няма да изчезне, ако го публикуваме.

— Аз казвам да действаме. Какво толкова, по дяволите? — възкликна Ерик.

Двадесет и шест годишният изключително талантлив журналист бе станал любимец на Грунг от самото си назначение и обикновено той седеше на мястото, заето сега от Микел. Дори да ревнуваше, младежът го прикриваше добре. Седеше съвсем спокойно, леко разкрачен, и вяло мачкаше гумена топка срещу стрес.