„Влязъл е в някоя от индивидуалните стаи — предположи Миа — със собствена баня, телевизор, радио и денонощно обслужване.“ Тук на възрастните хора не им се налагаше да лежат с дни с памперси, без вода и храна. Седна на един фотьойл и взе някакво списание. „Ние, над шейсетте. Списанието за най-хубавите ти години“.
— Здравейте! Мога ли да ви помогна с нещо?
Гледачката подхождаше на дома. Жизнерадостна, хубава, румена. Изглежда, назначаваха само служители в хармония с интериора. Тук, в „Хьовик“, зад ъглите не се подаваха прегърбени, изнурени старци, миришещи на ръчно свити цигари. Момичето вероятно бе на нейната възраст. Високо и хубаво, с кобалтовосини очи, а черната ѝ коса бе стегната в пружинираща конска опашка.
— Казвам се Миа Крюгер — представи се Миа.
Посегна да извади полицейската си карта, но се отказа.
— Аз съм Малин. При кого идвате? — попита симпатичната гледачка.
— Тук съм с един приятел, Холгер Мунк. Отиде при майка си.
— Да, Хилдюр — усмихна се момичето със сините очи. — Прекрасна дама.
— Определено. Стана ми любопитно — сподели Миа, — приятелката на Хилдюр, Вероника, е спечелила турнир по канаста. Прочетох го на една от дипломите.
— Вярно е — усмихна се пак момичето. — Всяка Коледа организираме турнир. Мисля, че Вероника спечели последните три, преди да почине.
— Никога не съм играла канаста — призна Миа.
— Нито пък аз — смигна приветливото момиче. — Но на старите хора им харесва.
— Това е важното — подсмихна се Миа. — Просто ми хрумна нещо и моля да ме извините, задето се интересувам, не съм сигурна, че имате право да отговаряте на такива въпроси — но Баке… Не е ли била роднина на онзи — сигурно го знаете — готиния актьор?
— Бенямин Баке?
— Да, за него говорех.
Момичето със сините очи се вгледа за момент в нея.
— Хм, дали наистина ми е позволено да говоря за това? — засмя се тя.
— Разбирам — кимна Миа. — Той често ли я посещаваше? Виждали ли сте го? На живо също ли е толкова готин?
Усмивката не слизаше от лицето на момичето с конската опашка.
— Не идваше много често, само няколко пъти годишно. И между нас да си остане, изглежда най-добре по телевизията.
Тя прихна.
— Разбирам — смигна Миа.
— Ще изпиете ли чаша кафе, докато чакате? Тъкмо щях да разнасям обяда, няма да ме затрудни да ви приготвя, ако искате.
— Не, няма нужда. Благодаря. — Миа отиде пак да седне.
Момичето със сините очи се усмихна за пореден път и изчезна в задната стаичка. В единия ъгъл имаше малък телевизор. Миа потърси дистанционното и го намери до екрана.
Бяха насрочили нова пресконференция за дванайсет часа днес. Миа Крюгер много се радваше, че ѝ се е разминало. Медиите. От тях се напрягаше. Никога не се чувстваше естествено в тяхно присъствие. Принуждаваха я да бъде двулична. Никога не бива да казваш каквото мислиш, а това, което е разумно да кажеш. Не ѝ подхождаше. Обичаше да бъде искрена. Беше като с театъра. Някои обичат светлината на прожекторите, други предпочитат да не попадат в нея. Увеличи малко звука и прехвърли на „Ен Ер Ко“.
— Здравей!
— Защо са отложили предаването? Случило ли се е нещо?
— Не, скоро ще започне.
— Окей. Анете ли ще води пресконференцията днес?
— Да, така мисля. И другата прокурорка. С късата коса.
— Хилде.
— Възможно е.
— Намери ли още нещо за Вероника Баке?
— Трябваше ли?
— Не, но аз намерих — продължи Миа. — Ще направиш ли една справка?
Габриел въздъхна тихо.
— Разбира се. За какво?
— Има ли нещо?
— Не, не, просто имам да мисля за толкова много неща. И…
— И какво?
— Не, нищо. Приятелката ми е бременна.
— О, поздравления!
— Благодаря, ъ, да… Какво трябваше да проверя?
— Не съм съвсем сигурна, само имам такова предчувствие. Нужен ми е достъп до списъка на старческия дом „Хьовиквайен“ с… как беше думата?
— Чакащите? Стая ли ти трябва?
— Боже мой, бързо си се устроил. Толкова недосегаем ли се чувстваш? — изкикоти се Миа.
— Sorry — извини се Габриел. — Малко съм кисел днес.
