Пътувам сама полностью

Микелсон отвори едно чекмедже и извади визитна картичка.

— … трябва да се отчете при него.

— Психиатър?

Микелсон кимна.

— Изискване от Министерството.

— Дявол да те вземе, Микелсон. Защо не го каза, преди да я взема от острова?

Микелсон разпери ръце.

— Политици.

— По-скоро — тъпаци!

Той остави визитната картичка на бюрото на Микелсон.

— Няма да ходи на никакъв психолог.

— Психиатър.

— О, затваряй си устата. Все тая. Тя си има работа. Аз поемам отговорност, казах ти.

— Не ти решаваш — сряза го Микелсон.

Директорът на полицията отвори лаптопа си и кликна върху един звуков файл. Мунк веднага позна гласовете. Беше телефонният разговор между него и Миа от предишната нощ.

— Мунк на телефона.

— Холгер. Холгер, мили Холгер.

— Ти ли си, Миа? Колко е часът?

— Не е наистина. Само игра е. Рогер Бакен е имал едно синьо и едно кафяво око. Влизаме тук, Сюсане. Да, само си легни. Ще ти помогна да се съблечеш. Чуваш ли какво казвам, Холгер?

Носовият глас на Миа. Мунк въздъхна, когато Микелсон спря записа.

— Има ли нужда да слушаме още? — попита шефът му.

— Беше пияна, ясно?

— Какво според теб ще си помислят хората, ако вестниците се докопат до това?

Микелсон се облегна на стола си.

— Хубаво — отстъпи Мунк. — Ще отиде на психиатър. Доволен ли си? Свършихме ли сега?

— Свършихме — заключи Микелсон.

Мунк взе визитната картичка от бюрото и безмълвно излезе от офиса.

Миа стоеше на тротоара пред хотела и се чудеше защо се съгласи да отиде с Мунк в старческия дом „Хьовиквайен“. След закуската със Сюсане веднага пак си беше легнала. С известни угризения, разбира се, но бе неописуемо изтощена; лекарствата, които сама си предписваше на остров Хитра, още тежаха на тялото ѝ. А и тя работеше през цялото време, главата ѝ никога не бездействаше, независимо дали лежи под завивките, дали се вози в кола, или е в офиса, постоянно беше на работа. Мислите ѝ никога не я оставяха на мира. За момент си представи, че е на своя остров. При изгрева и морето. Нуждаеше се от повече сън. Стана прекалено късно. Защо сам не говори с майка си? Извади една таблетка за смучене от джоба си. Чудеше се дали да му се обади, да си измисли извинение, но беше прекалено късно. До бордюра спря познатото ѝ ауди, тя тихо изруга и се настани в купето. Холгер не изглеждаше особено приветлив, но Миа нямаше желание да го разпитва.

— Налага се да си вземеш още един телефон — подхвана Мунк.

— Защо? — Тя извади нова таблетка от джоба си.

— Снощи ми се обади.

— По дяволите, знаех си.

— Пияна ли беше?

— Срещнах стара приятелка от Осгорщран.

— Разбирам. Не помниш ли, че ни подслушват?

Миа не отговори. Опитваше се да си припомни какво беше казала, но не успяваше. Все едно.

— И така, какво откри? — попита Мунк.

— Рогер Бакен е имал приятелка. Излизал е с нея, когато е бил Ранди.

— Познаваме ли я?

Миа поклати глава.

— Не, но има разноцветни очи.

— Разноцветни? — учуди се Мунк. — Възможно ли е?

— Да, едно синьо и едно кафяво. Сигурно вродено заболяване.

— От това следва ли нещо?

— Трябва да опитаме всичко, не мислиш ли?

— Абсолютно.

Мунк отвори прозореца и запали цигара. Миа нямаше желание да диша цигарен дим в автомобила, особено в днешното си състояние, но си замълча. Мунк изглеждаше изтощен. Прекомерно.

— Още нещо?

— Да — каза тя. — Габриел успя да възстанови един номер от телефона на Бакен.

— Чух — кимна Мунк. — Вероника Баке. Починала през 2010 г.

— Открихте ли нещо за нея.

— Не много. Последният ѝ адрес е бил във Вика, където е живяла заедно с правнука си, някой си Бенямин Баке, актьор. Чувал ли си за него?

— Играе в Националния театър. Звезда е — според списание „Се-о-хьор“.

Миа се замисли. Днес мисълта ѝ течеше мудно. Мозъкът ѝ беше същинска каша. Реши да не пие повече. Не и преди да разрешат случая. Ако изобщо го разрешат. Чувстваше се уморена. За момент изпита раздразнение, задето бе позволила на Сюсане да я разсее. Трябваше да се задълбочи за по-дълго в материята. Беше на прав път. Там имаше нещо, ала не бе успяла да го улови съвсем.

— Някой е разполагал с телефона ѝ в продължение на две години. Плащал е всички сметки, затова абонаментът не е бил прекъснат. Нали? — попита Миа.

— Да, няма друг начин — промърмори Мунк.

— Какво мислиш тогава? Правнукът, който е имал достъп до сметките? Онзи актьор?

— Напълно възможно е. Опитах да се свържа с него днес, но отиваше на репетиция. Наложително е да говорим с него възможно най-скоро.

— Какво става с рака на белия дроб? — заяде се Миа и отвори прозореца от своята страна.

— Не се и опитвай — изръмжа Мунк. — Аз не пия, не…

— … не докосваш кафе, следователно имаш право, по дяволите, на една цигара. Наясно съм — подсмихна се тя.

— Има ли причина да си в толкова добро настроение?

— Не — отвърна Миа. — Мисля, че открих нещо. Може би.

— Какво?

Мунк излезе от „Драменсвайен“ и свърна по „Хьовиквайен“.

— Символиката… — продължи Миа.

— Е?