Пътувам сама полностью

Тази мисъл, разбира се, ѝ бе минавала през главата. Все пак Мириам щеше да тръгне на училище есента. А баща ѝ бе главният следовател по случая. Тя не беше глупава. Но бе упорита. За нищо на света нямаше да се остави да я уплашат. За нищо на света нямаше да позволи на някакъв луд да съсипе живота ѝ. Взе, естествено, някои предпазни мерки — кой не би го направил? Лично я изпращаше и я посрещаше. Не позволи на Марион да отиде на две празненства по случай рожден ден, за огромно разочарование на момиченцето. Сама поде инициативата за среща на персонала в детската градина с родителите на всички деца, които есента щяха да тръгнат на училище. Някои родители излязоха в отпуск от страх да оставят децата си в детската градина, други застъпваха мнението тя да бъде затворена, трети държаха да стоят при децата си; известно време цареше ужасен хаос, но Мириам успя да ги успокои. Обясни им, че е най-добре да живеят живота си възможно най-нормално. Най-вече заради момичетата. Но противното гласче в главата ѝ не преставаше да ѝ напомня за себе си. Ти си най-уязвима. Ти имаш най-много от какво да се страхуваш. И ето че се случи.

Мириам уви дълбоко заспалата си дъщеричка по-плътно в одеялото. Навън бе тъмно и черното ауди се движеше тихо по почти празните улици. Мириам Мунк не се боеше, но определено се тревожеше. И беше тъжна. И разстроена. И раздразнена. И ядосана.

— Всичко наред ли е там отзад?

Миа Крюгер се обърна и я погледна. Още не ѝ бяха казали защо я местят постоянно, вече трети път за два дни, но тя, естествено, знаеше.

— Отлично — кимна Мириам. — Къде отиваме този път?

— В един апартамент на наше разположение. — Баща ѝ я погледна в огледалото.

— Не е ли време да чуя какво става? — попита тя.

Опита се да прозвучи строго, но бе прекалено изтощена. През последните дни почти не бе спала.

— За твое добро е. — Баща ѝ отново я погледна в огледалото.

— Извършителят заплашил ли я е? Или просто искате да се подсигурите? Имам право да съм в течение какво се случва, нали?

Знаеше какъв става баща ѝ, когато си науми нещо, затова не попита повторно. Внезапно се почувства отново на четиринайсет. Тогава той бе ужасно строг, но с годините омекна. Навремето не беше възможно да се говори с него. Не, Мириам, не можеш да носиш това на училище, тази пола е много къса. Не, Мириам, трябва да си вкъщи преди десет. Не, Мириам, не ми харесва да излизаш с този Роберт, не мисля, че е добре за теб. Живот на тийнейджър, направляван до най-малката подробност от баща полицай с параноя. И какво постигна? Само я издигна в очите на съучениците ѝ. Тези с най-големи затруднения вкъщи получаваха най-много симпатии в училище. А освен това винаги имаше начин да заблудиш родителите си, дори да са полицаи. Накрая той и без това почти не се задържаше вкъщи, така че проблемите приключиха. Майка ѝ също беше далече. Боже, уж възрастни хора, родители — нима си въобразяват, че децата им не осъзнават какво се случва? Мириам разбра за Ралф, преди вкъщи да стане пълен ад. Майка ѝ бе толкова праволинейна, че да си сверяваш часовника по нея. Изведнъж започна да ѝ се налага да „се срещне с една приятелка“. Изведнъж започна да получава куп обаждания и всички се оказваха „грешка“. Моля ви се!

— Спи ли?

Миа Крюгер пак се обърна и погледна Марион, сгушена под одеялото.

Мириам кимна. Харесваше Миа. Винаги я бе харесвала. Имаше нещо в самото ѝ същество. Беше толкова харизматична. Имаше невероятно прекрасно излъчване. Понякога изглеждаше далечна и странна, но не и когато общуваше с Мириам. Миа ѝ напомняше за самата нея, навярно затова я харесваше толкова много. Интелигентна и силна, но също и много ранима.

— Баща ти получи кодирано съобщение от един уебсайт — подхвана тя.

— Миа! — изсъска бащата на Мириам, но Миа продължи:

— Човекът се е представил за шведска математичка на име Маргрете. Дешифрирахме кода и се оказа директна заплаха към Марион.

Мириам видя как лицето на баща ѝ става все по-червено.

— Сериозно? — попита Мириам.

Изненада се от любопитство ѝ е по-силно от страха.

— И откога си във връзка с нея? Имам предвид — в интернет.

Баща ѝ не отговори. Бе прехапал устни, а кокалчетата на ръцете му, стиснали волана, бяха побелели.

— Почти от две години — отговори вместо него Миа.

— Две години? Две години?

Мириам не повярва на ушите си.

— Бил си във връзка с този човек две години? Татко? Вярно ли е? Общувал си с убиеца в продължение на две години, без да разбереш?

Баща ѝ продължаваше да мълчи. Лицето му бе придобило цвят на домат, а той натискаше силно газта.

— Нямало е как да знае — намеси се Миа. — Там хората са анонимни. Можело е да бъде всеки.

— Стига, Миа — изсъска пак Мунк.

— Какво? — засегна се тя. — Ами ако знае нещо? Убиецът е контактувал с теб в продължение на две години, защо да не се е свързал и с нея? Трябва да разберем, нали?