Не му отне много време да я намери. Оказа се съвсем нова, покрита със светли дъски, около един квадратен метър — малка шахта направо в земята. Бе заключена с катинар. Не много голям, малък катинар, златист, като този, с който учителят по физическо заключваше шкафа с футболните топки, та никой да няма достъп до тях без разрешение. Пак се огледа. Не се виждаше никой. От църквата долитаха гласове, песен — там някой пееше. Бяха заети с други неща. Пееха. Възпяваха Бог или в каквото вярваха. Не знаеха, че Тобиас е тук, отвън. Че някой иска да ѝ помогне. Да разбие катинара. Да я освободи. Не съумя да потисне усмивката си. Учителят по физическо така и не разбра защо топките не са в шкафа. Не допускаше колко е лесно да отвориш катинар. Тобиас го беше правил много пъти. Почти всички момчета в класа му знаеха как става. Беше още по-лесно, отколкото да преписваш на контролно. Бяха си направили шперцове в час по трудово, когато учителят им излезе да пуши. Парче метал и пиличка за нокти като тези, които използват момичетата, е добре като за начало. Връхчето се изрязва с ножица за метал и се изпилва, докато стане достатъчно тънко. Изисква се, разбира се, умение, трябва някой да те научи, но направиш ли го веднъж, после е лесно. Тобиас си извади ключовете от затворения с цип джоб на якето и напипа шперца. Дръж катинара така, че широкият край на ключалката да остане от дясната страна. Пъхни шперца, натисни наляво, докато усетиш, че е захапал метала вътре. Готово. Разклати, дръпни катинара към себе си, напъни и после завърти силно надясно. Тобиас чу тихичкото прищракване и катинарът се отвори. Стълба. Дълга стълба водеше надолу в шахтата. Предпазливо пъхна глава и прошепна:
— Ехо? Ракел? Там ли си?
Миа излезе от хотела. Мунк вече я чакаше отпред. Тя седна в черното ауди и се опита да принуди тялото си да се събуди. Хапчето, което бе взела, още действаше, от него се чувстваше отпусната и сънлива. И Мунк очевидно не бе спал много. Носеше същите дрехи като снощи — кафяво сако от рипсено кадифе с кожени кръпки на лактите и лекьосана риза. Имаше торбички под очите и дълбоки бръчки на челото. На Миа ѝ дожаля за него. Наистина имаше нужда от компания. От жена в живота си. Някой, който да се грижи за него, както той винаги бди над всички около себе си.
— Какво имаме? — попита Миа.
— Форт „Исенгран“.
— Къде е това?
— Фредрикста.
Миа се изненада. Другите две момиченца бяха намерени в покрайнините на Осло. В гората. Извършителят пак бе променил метода си на действие.
— Кой ги е намерил?
— Двойка абитуриенти — въздъхна Мунк. — Районът е затворен, но те се промъкнали вътре за малко цуни-гуни или каквото са правили.
— Кой е там?
— Местната полиция. Къри и Анете са на път, скоро ще пристигнат.
Миа погледна часовника на таблото. 05:15. Навън все още беше тъмно.
— И какво знаем дотук?
— Двете момичета са лежали на земята. Между тях е бил побит кол.
— Кол ли?
Мунк кимна.
— Какъв кол?
— Дървен. С набучена свинска глава.
— Какво искаш да кажеш?
— Това, което казах. Момичетата са били на тревата, а между тях е имало кол с набучена свинска глава на него.
— Истинска свинска глава?
Мунк пак кимна.
— Господи — простена Миа.
— Какво мислиш, че означава?
Мунк включи отоплението и влезе в тунела при кметството, откъдето се излизаше от града.
— Свинска глава, набита на кол?
— Да?
— Трудно е да се каже — поколеба се Миа.
От топлината в колата ѝ се доспа. Липсваше ѝ сутрешното кафе, но не искаше да моли Мунк да спре.
— Все нещо трябва да означава.
— Повелителят на мухите — прошепна тя.
— Какво?
— Това е от една книга. „Повелителят на мухите“. Група момчета попадат на пуст остров, без възрастни. Мислят, че там живее чудовище и забиват свинска глава на кол като жертвоприношение.
— Боже Господи — изпъшка Мунк. — Ние сме чудовището, нали?
— Възможно е.
— Вътре има пакетче ментови дражета. — Мунк посочи жабката.
— И?
— Имаш нужда. — Той подкара по „Драменсвайен“.
Миа усети пронизващо раздразнение, но то бързо отшумя. Тя отвори жабката и извади пакетчето. Взе две дражета, останалите прибра в джоба на якето си.
— Защо, по дяволите, Фредрикста? — измърмори Мунк. — Изобщо не се връзва. И толкова открито?
— Много сме мудни. — Миа си извади телефона.
— В какъв смисъл?
— Извършителят иска да ни покаже, че не си вършим добре работата.
— Господи — отново изпъшка Мунк.
Миа намери номера на Габриел Мьорк в указателя.
— Габриел на телефона.
— Здравей. Миа е. На работа ли си?
— Мда — въздъхна момчето на другия край.
— Ще потърсиш ли Форт Исенгран във Фредрикста?
— Сега ли?
— Да. С Мунк пътуваме натам. Намерили са момичетата.
— Разбрах.
От другата страна се възцари тишина. Миа чуваше как Габриел трака на клавиатурата.
— Намери ли нещо?
— Какво търся?
— Каквото и да е.
— Да видим. — Младежът потисна една прозявка.
