— Не — въздъхна криминологът. — Бях се скрил на вилата си, за да ме оставят на спокойствие, но не помогна.
— Какво имаме? — попита Миа.
Вик свали бялата найлонова качулка и ръкавиците. Запали цигара и изстърга с крак малко пръст от ботушите си.
— Не са отдавна тук. Лежали са така, предполагам, не повече от час, преди да ги открият.
— А часът на смъртта?
— Същият — отново въздъхна Вик.
— Тук ли са били убити?
— Така изглежда, но преди да направим аутопсия, нищо не е сигурно. Що за чудо е това, Мунк? Не съм попадал на нещо толкова странно. Честно.
— В смисъл? — поинтересува се Миа.
— Ами. — Вик си дръпна от цигарата. — Как да кажа? Прекалено е чисто за ритуално убийство. Момичетата са нагласени и измити. Наконтени. С ученически чанти. И после тази свинска глава? Един дявол знае защо. Можете да хвърлите едно око. Аз имам нужда да си отдъхна.
Възрастният мъж сложи ръкавиците в джоба си и завлачи крака към паркинга. Мунк и Миа надянаха подадените им бели престилки и влязоха в палатката.
Каролине Микле лежеше на земята с ръце, скръстени върху гърдите. Беше облечена с жълта кукленска рокля. Ученическата раничка бе оставена до краката ѝ. Андреа Линг бе само на няколко метра от нея, и нейните ръце бяха върху гърдите, а ученическата раничка — до белите обувчици. На шията и на двете момичета бе окачена същата табелка като при Паулине и Юхане.
— Три — кимна тя.
Внимателно остави ръката на тревата и се приближи към Каролине.
— Четири.
В същия момент телефонът на Мунк започна да звъни. Той погледна дисплея, но не отговори на повикването. Телефонът иззвъня още веднъж.
— Дявол да те вземе! — изруга Мунк и отново натисна червеното копче.
— Внимавай с езика — посъветва го Миа. Посочи с глава момичетата и се изправи.
При третото позвъняване той се извини учтиво и пак натисна червения бутон. Почти моментално зазвъня телефонът на Миа. На дисплея се изписа името на Габриел.
— Габриел ли е? — попита тихо Мунк.
Миа кимна и отхвърли разговора.
— Той ли звъня и на теб?
Мунк потвърди и в този момент телефонът на Миа иззвъня повторно.
— Дано да е нещо важно — изръмжа тя и излезе от палатката, за да вдигне.
Габриел говореше възбудено, почти се задъхваше.
— Трябва да говоря с Мунк. — Дишаше тежко.
— Зает е. Какво има?
— Разшифровах съобщението — заекна Габриел.
— Какво съобщение?
— Той получил имейл. Задача. Кодирано съобщение. Маргрете нулаосем. Реших я. Шифър на Гронфелд. Декодирах го.
— Не може ли да почака? — въздъхна Миа.
— Не, в никакъв случай.
Младият хакер насмалко щеше да се развика в слушалката.
— Трябва да му кажеш. Веднага.
— Какво да му кажа? Какво е съобщението?
Габриел притихна за миг, сякаш не смееше да издаде какво е открил.
— Габриел? — настоя Миа нетърпеливо.
— Тик-так малката Марион = 5.
— Какво?
— Тик-так малката Марион е номер 5.
— По дяволите — изкрещя Миа и изтича в палатката да повика Мунк.
Мириам Мунк седеше на задната седалка в аудито на баща си и се опитваше да укроти чувствата си. Върху ушите си бе нахлупила шапка и по заръка на Мунк носеше големи слънчеви очила. Марион лежеше до нея на седалката, скрита изцяло под едно одеяло. Мириам изпадна в недоумение, когато преди няколко дни баща ѝ я събуди и ѝ каза да заключи всички врати. Да не отваря на никого. Да не пуска Марион на детска градина.
Това, разбира се, ѝ бе идвало наум. Мириам Мунк не беше глупава. Напротив. Мириам Мунк бе сред най-възприемчивите момичета в класа. Още от съвсем малка се справяше с невероятна лекота с всичко, което останалите постигаха с много усилия. Реки в Азия. Столици в Южна Америка. Дроби. Алгебра. Английски. Норвежки. Рано се научи да си мълчи за всичко, което разбира, да не бъде най-добрата на всички контролни, да не вдига прекалено често ръка. Притежаваше социална интелигентност. Искаше да има приятели. Не да я мислят за по-умна от другите.
