— Веднага щом спра да шофирам, ще ви ги пратя.
— Добре тогава. Мисля, че всичко е наред.
— Благодаря ви, че правите това.
— За мен е удоволствие, детектив Балард. Ще се чуем скоро и ако внеса случая в съда и ви изправя на свидетелското място, може би ще съжалявате за обаждането си.
— Не се тревожа за това. Ако ме третирате като враждебен свидетел, ще е добро прикритие. Но ще трябва да призовете и Хари Бош. Той работи по случая заедно с мен.
— За това ще мислим, като стигнем дотам.
След като затвори, Балард се обади в полицейското управление на Кий Уест, за да уреди някой полицай да я посрещне в „Къщата на кея“, така че охраната да може да й отвори вратата на стаята на Бош. Искаше да прочете запечатаното писмо, адресирано до нея. Смяташе, че то ще й даде някаква представа къде е Бош и какво е намислил.
Когато след петнайсет минути стигна до хотела, на паркинга вече имаше полицейска кола. Балард паркира до нея, влезе в лобито и завари двама униформени полицаи да я чакат заедно с началника на охраната. Тя си показа значката и документите и охранителят, Муньос, каза, че е приготвил ключ карта от стаята на Бош. Всички излязоха през една задна врата на лобито и тръгнаха по пътека през лабиринт от буйна тропическа растителност, покрай един басейн и към сграда с четири етажа стаи.
Натъпкаха се в малък асансьор, защото охранителят каза, че той е по-близо до стая 202 от стълбището.
Когато стигнаха до вратата, охранителят почука и приведе глава напред да се ослуша. После извика:
— Охрана на комплекса! Господин Бош? Охрана.
Изчака няколко секунди, а после почука пак. Извади от джоба си ключ карта да отключи вратата.
— Охрана — повтори високо. — Отваряме вратата.
Бош бе заспал толкова дълбоко, че първото чукане по вратата едва проникна в съня му за тунелите. Вървеше неспир през тъмно и тясно пространство без начало и без край.
При второто почукване отвори очи. Лежеше на легло в странна стая. Беше тъмно, завесите бяха спуснати и само от банята идваше светлина. Чу щракването на вратата на стаята. Седна.
— Не стреляйте! — извика. — Не стреляйте!
Те отвориха вратата и влязоха.
Той видя, че е Балард с някакъв мъж с костюм и двама униформени полицаи.
— Хари — каза тя. — Добре ли си?
— Рене — отвърна той. — Какво пра… Ти дойде.
Тя не му отговори. Обърна се към мъжете зад себе си и вдигна ръце във възпиращ жест.
— Той е добре — каза им. — Фалшива тревога. Всичко е наред. Можете да…
— Сигурна ли сте, госпожо? — попита мъжът с костюма. — Изглежда ми объркан.
— Ами вие ме събудихте — каза Бош. — Разбира се, че съм объркан.
Огледа ръцете и дрехите си за кръв, но всичко бе чисто. Беше заспал облечен. Косата му още бе леко влажна от душа след дългото нощно миене.
По-възрастният от двамата полицаи се промуши покрай Балард и влезе в спалнята. Светна лампата на нощното шкафче и погледна Бош, който сега седеше на ръба на леглото. Беше бос и носеше чиста риза с дълъг ръкав и панталони. Не си бе взел в багажа дрехи за спане.
— Господине, добре ли сте? — попита полицаят.
— Добре съм — отвърна Бош. — Просто не съм свикнал хора да нахълтват в стаята ми посред нощ.
— Господине, вече е почти обяд. Приемали ли сте някакви наркотици или алкохол?
— Не, нищо. Добре съм. Просто съм… уморен. Стоях буден до късно.
— Искате ли медицинска помощ?
— Не, не искам медицинска помощ.
— Възнамерявате ли да нараните себе си или някой друг?
Бош се насили да се засмее и поклати глава.
— Шегувате ли се? Не, нямам намерение да „наранявам“ никого, включително и себе си.
— Добре, господине, тогава ще ви оставим с колежката ви. Съгласен ли сте?
— Да, съгласен съм. Това ще ме направи много щастлив.
— Добре, господине, приятен ден.
— Благодаря. Извинявайте за повикването. Предполагам, че просто спя много дълбоко.
Полицаят се обърна и тръгна към вратата, следван от партньора си. По радиомикрофона на рамото си съобщи на диспечера, че напускат мястото без произшествия. Мъжът с костюма последва полицаите навън.
— Благодаря, момчета — извика след тях Балард. — Извинявайте за фалшивата тревога.
Бош чу вратата да се затваря. Изчака Балард да заговори първа.
— Хари, какви ги вършиш, мамка му?
— Ти какво правиш тук?
— Същото като тях — идвам да се уверя, че си добре.
— Прелетяла си през цялата страна, за да се увериш, че съм добре?
— Мисля, че си искал да го направя. Разговорът с Шийла Уолш. Обаждането до Мади. Ти оставяше диря от трошици.
— Щом казваш.
— Казвам го.
Бош стана и се огледа за чорапите и обувките си. Бяха на пода до един стол в ъгъла. Той седна на стола и започна да се обува.
— Намерил си Макшейн, нали?
Бош не отговори. Съсредоточи се върху задачата да си върже връзките на обувките. После стана и дръпна пердето. Примижа срещу ярката слънчева светлина, която се отразяваше във водата като шлифовани диаманти и го заслепяваше.
— Къде е писмото, което си оставил за мен? — попита Балард.
Бош я погледна. Тя още стоеше до вратата към коридора, сякаш не й се искаше да влезе по-навътре.
— Какво писмо?
