— Това не е първата проверка на стаята ти, Хари. Те са влезли тук снощи. Теб те нямало, но портфейлът ти бил в чекмеджето и на бюрото имало плик с моето име на него. Диря от трошици.
— Не знам за какво говориш.
— Знаеш, и още как.
— Няма никакво писмо, Рене.
Тя замълча и Бош усети, че е разбрала всичко.
— Предполагам, това означава, че си го намерил. Какво стана?
Бош пак погледна към водата и каза:
— Да речем просто, че случаят е приключен. И да спрем дотам.
— Хари — каза Балард. — Какво си направил?
— Случаят е приключен. Това е всичко, което ти е нужно да знаеш. Понякога…
— Понякога какво?
— Понякога човек върши грешното нещо по правилната причина. Сега беше такъв момент и такъв случай.
— О, Хари…
Бош усети разочарованието и мъката й само от начина, по който произнесе името му. Все още не можеше да се обърне и да я погледне.
— Ще ти помогне ли да знаеш, че нямах избор? — попита тихо.
— Не, не особено — отвърна Балард. — Каквото и да е станало, както и да е станало, ти си го планирал.
Бош кимна. Беше вярно. После каза:
— Може ли да говорим за нещо друго?
— За какво например? — попита Балард. — За малките ти сини хапчета?
— Какво имаш предвид?
— Фалшивия фентанил, който намерих в чекмеджето у вас. И дъщеря ти също го намери.
Бош се извърна от гледката и се взря в нея.
— Били сте в къщата ми?
— Ти беше изчезнал. Притеснявах се. Мади също. Тя намери хапчетата и писмото, което си й оставил.
— Мамка му, то седи там отдавна. От месеци.
— Е, тя го прочете и разбираемо е разтревожена. Като добавиш хапчетата и се получава прощална бележка. Какво става с теб, Хари?
— Ще поговоря с Мади. Тя не трябваше да намира това писмо поне няколко месеца.
— Какво означава това?
Бош отиде до леглото и седна на ръба.
— Знаеш ли, твоята емпатка Колин беше права.
— За какво говориш?
— За тъмната аура, която първоначално мислела, че идва от мен.
— Какво означава това?
— Нали ти разказах за онзи мой случай, когато намерих липсващия цезий?
— Да.
— Ами, пак се започна. Хапчетата, които ми даваха, само забавиха нещата. Вече е в костния мозък.
Настъпи дълга пауза, преди Балард да реагира.
— Съжалявам, Хари. Лекуват ли те още?
— Да, облъчиха ме малко.
— Какви са прогнозите? Колко имаш, преди…
— Не съм питал, защото не искам да знам. Държа хапчетата в чекмеджето за момента, когато ще трябва да напусна своя пост.
— Хари, не можеш да го направиш. И Мади не знае нищо за това?
— Не. И не искам да знае.
Погледна я през рамо.
— Добре — съгласи се Балард. — Но трябва да й кажеш. Всъщност трябва веднага да й се обадим, за да й съобщим, че съм те намерила и си добре.
— Можем да й се обадим, но не е нужно тя да знае останалото — каза Бош. — Мади тепърва започва живота си и не бива да се тревожи за мен.
— Скапана работа.
— Това е положението. Вадя хапчетата от чекмеджето всяка сутрин. После ги прибирам обратно в края на деня. Когато дойде моментът, няма да ги прибера.
— Не можеш да направиш това, Хари.
— Ако не го направя, нещата ще станат гадни. А аз не искам това. Искам Мади да получи къщата и живот без призраци.
— Но ти ще й оставиш точно това. Един призрак.
— Наистина не ми се иска да го обсъждаме повече, Рене. Ще говоря с Мади, като се върна в Ел Ей. А сега трябва да се обадя на някого.
— На кого?
— На сестрата на Стивън Галахър в Ирландия.
— Какво ще й кажеш?
— Не много. Само, че правосъдието е въздадено, и толкова. Мисля, че те са с пет часа по-напред от нас. Не искам да се бавя прекалено. Трябва да е още светло, когато й се обадя.
— А после какво?
— После ще се върна в Маями и ще се опитам да хвана самолет за вкъщи.
— Няма ли поне да пратиш есемес на дъщеря си, за да й съобщиш, че си добре?
— Нямам телефон. Защо ти не й го пратиш и не й кажеш, че ще поговорим утре. Трябва да си помисля какво да й кажа.
— Добре, Хари. Ще го направя.
— Благодаря. Ами ти? Току-що пристигна. Искаш ли да се върнеш с мен?
Балард погледна покрай него към водата навън и каза:
— Мислех си да поостана за залеза. Казват, че тук залезите били страхотни.
Бош кимна.
— И аз така чух.
— Кажи ми нещо — каза Балард. — Извън протокола или както там го наречеш.
— Ще се опитам.
— За да го убиеш ли дойде тук?
Бош дълго мълча, преди да отговори.
— Не — каза накрая. — Това изобщо не влизаше в плана.
По предварителна договорка шофираше Балард, защото Бош не искаше да увеличава километража на наетата от него кола. Тя го взе в шест и стигнаха до мястото встрани от Стария испански път преди осем, благодарение на факта, че Балард използваше полицейските лампи на колата и поддържаше постоянна скорост от деветдесет мили в час.
Бош слезе с дървената кутия, в която се намираше прахът на семейство Галахър. Преди години Шивон Галахър го бе помолила да разпръсне праха на брат й и неговото семейство, защото не й се струваше редно да го връща в Ирландия — мястото, което Стивън бе напуснал толкова отдавна. Бош каза, че ще го направи, но бе изчакал, решавайки да не изпълнява последната задача, докато не приключи случая и не донесе справедливост на семейството.
Сега беше моментът.
