Лора се пресегна и хвана черния край, който беше в средата. Беше направен от много мека кожа. Тя го дръпна. Той с лекота тръгна, след което спря на около тридесет сантиметра по-надолу от първоначалното си местоположение. Тя погледна Филип и вдигна въпросително вежди.
— Е, поне не избухна.
— Засега — отвърна той. — Пробвай останалите: бяло, жълто, червено.
Тя спази последователността: дръпна първо белия край, после и жълтия. Накрая хвана и червената кожена лента и дръпна и нея. Чу се глухо щракване. Но нищо не се случи.
Лора се изправи, а Филип взе раницата и ритна ботушите встрани от вратата. Няколко секунди не се случи нищо, а после се чу скърцащ звук. Двамата отстъпиха назад в мига, когато каменната плоча падна към тях и зад нея се видя черна дупка.
— Готово — каза Филип.
Непосредствено до входа видяха две факли в стойки на стената и Лора ги запали. Пушливите пламъци не даваха кой знае каква светлина, затова те оставиха и фенерите включени. Филип предпазливо направи крачка напред.
Влязоха в друга пещера, много по-малка от тази, която току-що бяха напуснали. Тази беше правоъгълна, с нисък таван. Точно пред тях имаше арка, забулена от огромни паяжини. Насочиха фенерите натам. Зад арката следваше коридор, който се губеше в мрака. На две стъпки пред тях подът на помещението просто изчезваше. Лора ахна и Филип я хвана за ръката.
— Боже! — възкликна тя.
Насочиха фенерите към дупката. Беше широка поне шест метра и заемаше по-голямата част от помещението. На отсрещната страна, до също такава арка, имаше още една шестдесетсантиметрова платформа като тази, върху която стояха, а вляво и вдясно дупката стигаше до стените на залата. Черна, зейнала, бездънна яма. И в нея се виждаха шестнадесет цветни кръга, като брод от камъни през бездната. Всеки от кръговете бе в горната част на тясна колона.
— Какво ще кажеш? — попита Филип.
— Виждам черното, бялото, жълтото и червеното на точните интервали. Хайде — отвърна Лора и преди Филип да успее да каже нещо, стъпи на черния кръг от първата редица.
За миг изглеждаше, че е взела правилното решение и че лесно ще преодолеят бездната. Но когато прехвърли цялата си тежест върху колоната, тя започна да се срутва.
Лора изпищя ужасено.
Мънро караше към Хедингтън Хил. Беше крайно потиснат. Още двама души бяха убити. Макар това да потвърждаваше, че Кънингам не може да е убиецът, то означаваше също, че още двама младежи са загубили живота си, а той не беше и на йота по-близо до откриването на маниака, отговорен за това. Безспорно доказваше и факта, че Лора Нивън и Филип Бейнбридж са били прави от самото начало за астрологичната връзка: това последно зверство бе извършено точно когато бяха предсказали, че ще стане.
Той натисна бутона на телефона в колата и дежурният в управлението вдигна почти веднага.
— Успяхте ли да намерите Бейнбридж? — попита Мънро.
— Не, сър. Включва се само гласовата му поща.
— Добре, звънете на мобилния му на всеки пет минути и продължавайте на домашния. Искам да ме уведомите веднага щом се свържете с него.
Точно преди Хедингтън Хил Мънро зави по Марстън Роуд. След няколкостотин метра сви по една кална пътека, наречена Алеята на кралската мелница. И веднага видя на петдесетина метра напред светлините на колите и светлоотразителните жилетки на екипа. Три полицейски коли и една линейка. Когато приближи, видя в нея възрастен човек, завит с червено одеяло. На лицето му имаше кислородна маска.
Мънро спря, слезе и попита:
— Какво става?
— Старецът открил телата преди четиридесет минути — докладва медикът. — Сега е в шок.
Мънро вдигна недоумяващо вежди.
— Каза, че минал покрай тях, като отивал към Месопотамската пътека откъм Хедингтън — продължи медикът. — Но разбрал, че нещо не е наред, когато ги видял на същото място и на връщане. Елате да погледнете и ще разберете какво имам предвид.
Прогизналата от поройния дъжд алея преминаваше в тясна павирана пътека, която водеше към старата мелница и крайречната алея.
Криминалистите тъкмо бяха приключили с опъването на бял пластмасов параван през пътеката. Един млад полицай го отвори, за да може главният инспектор да мине.
Зад паравана два прожектора излъчваха ярка жълта светлина. На шест метра, в другия край на пътеката, бе вдигнат още един параван. Отново заръмя и капчиците дъжд запроблясваха на светлината на прожекторите като стъкълца. Вдясно Мънро видя пейка. На нея седяха двама души, в момента частично закрити от криминалист в бяло облекло — беше Марк Лангам. Мънро се приближи да огледа мъртвата двойка.
Младежите бяха поставени така, че да изглежда, сякаш се прегръщат. Лицата им бяха извърнати едно към друго, устните почти се докосваха. Всеки случаен минувач би решил, че това е просто една влюбена двойка. Мънро потрепери от погнуса.
