— Трябва да има още четири разклонения — каза Филип, — със символите на луната, Марс, Сатурн и Венера, в този ред. Без документа би било абсолютно невъзможно да минеш през тази плетеница — допълни той и тръгна по левия коридор.
Пътят до следващото разклонение правеше множество чупки и завои и сякаш нямаше свършване. Накрая стигнаха до стръмен наклон. Когато го изкачиха, бяха целите в пот и едва си поемаха дъх. Филип се наведе и опря ръце на коленете си. Лора избърса потта от очите си и се загледа в двата диска на стената. На десния имаше полумесец, символът на луната, а в центъра на левия се виждаше знакът на Меркурий.
На следващото разклонение видяха символа на Марс, кръг с излизаща от него стрелка надясно, и тръгнаха по тунел, който се спускаше стръмно надолу. Излязоха в просторен коридор, приблизително четири метра широк. В стената срещу тях имаше три отвора, а вляво от първия имаше три диска. Този път символите бяха на Меркурий, Сатурн и слънцето.
— Средният — каза Лора убедено и двамата тръгнаха по тесен коридор. Раменете на Филип забърсваха стените. Тунелът се спускаше полегато и когато го изминаха, се озоваха в кръгло помещение с куполовиден таван. Разположени на равни разстояния една от друга имаше шест арки. Вляво от всяка видяха обичайните дискове. Върху всеки имаше различен символ, изобразяваш една от планетите, упоменати в заклинанието. Арката със символа на Венера беше втората от ляво на дясно.
Филип свали раницата, подаде на Лора бутилката с вода и си погледна часовника. 22:43. После пробва мобилния си телефон.
— Няма сигнал естествено. — И го прибра в раницата.
— И моят няма — каза Лора. — Нищо чудно. Над нас има поне трийсетина метра камък.
Филип сложи раницата на гръб.
— Е, готова ли си?
Лора кимна.
— Напред тогава.
Отначало коридорът беше изключително тесен. Наложи се Филип да свали раницата, раменете му болезнено се триеха в грапавите стени. Но след десетина метра проходът се разшири и можеха да вървят свободно един до друг.
Тук светещите кристали по тавана бяха натрупани по-нагъсто и в тунела беше много по-светло, отколкото в предишните. Те ускориха крачка. Точно пред тях имаше арка, водеща към друга пещера. Изведнъж Филип спря и се загледа в земята. Лора, беше на два-три метра зад него, видя, че се вглежда в нещо върху пода. Той продължи бавно напред, вървеше полуприведен и не откъсваше поглед от знаците.
— Ела да видиш — подвикна й. — На английски е. Пише…
И в този миг Лора чу свистенето. Сякаш идваше от стената вдясно от тях. Последваха още три. Нещо перна Филип, а два свистящи предмета минаха покрай него и се удариха в стената вляво от тях. Филип клекна и свистенето мигом престана. Лора се сниши и пропълзя до него.
— Добре ли си?
— Май да. Какво беше това, по дяволите?
На пода Филип видя две счупени стрели, дълги само по няколко сантиметра. Други две се бяха забили в раницата.
— Стой ниско долу — прошепна той и двамата запълзяха към арката.
Щом минаха през нея, Филип седна и извади едната стрела.
— Играта можеше да загрубее — каза и я хвърли настрана.
— Добре, че беше раницата — отбеляза Лора, докато разглеждаше острия връх на другата стрела. — Какво гледаше на пода?
— Някакъв надпис на английски. Със златни букви пишеше: „Само чистият ще премине“.
Лора го погледна в очите и тъкмо се канеше да каже нещо, когато и двамата по-скоро усетиха, отколкото чуха, нисък тътен. Няколко дълги секунди стените сякаш вибрираха. Филип и Лора бързо долазиха до отсрещната стена и се притаиха, притиснати един към друг. От тавана се посипа прах. Преди тътенът да заглъхне, усетиха как покрай тях минава струя въздух и сякаш и последната молекула кислород беше изсмукана от помещението. От горната част на арката се откъсна огромен скален блок и падна с грохот на земята, като затвори плътно входа. Бяха в капан.
Взрян в часовника на стената на кабинета си, Мънро наблюдаваше как секундите се изнизват една по една. Току-що беше изпратил дузина полицаи на три различни места в Оксфорд със задачата да открият Малкъм Бриджис: първата група се отправи към малкия му апартамент на Ифли Роуд, втората — към къщата на Лайтман в северната част на града, а третата — към кабинета му във факултета по психология. Мънро беше почти сигурен, че няма да го открият на нито едно от трите.
Значи така, Бриджис бе ходил на мястото на второто убийство. Нямаше непоклатимо алиби за времето на това убийство, но пък имаше за първото, което означаваше, че работи с някой друг. Добра версия, но Мънро инстинктивно усещаше, че нещо в нея не е както трябва; освен това нямаше никакви доказателства в подкрепа на тази идея.
