Наведе се, за да ги огледа по-добре. В светлината на прожекторите кожата им изглеждаше сивкава. Изцъклените им мъртви очи гледаха право напред. И двамата бяха облечени, но дрехите им бяха раздърпани и изцапани. Лявата ръка на Гейл Хъниуел беше на врата на Реймънд Делауер, сякаш го придърпваше към устните си. Мънро стисна зъби, когато забеляза червено-черния разрез на шията на жертвата.
Лангам клекна до Мънро и каза:
— Мъртви са от поне два часа. А ако погледнете тук — той посочи едно кърваво място точно над подгъва на якето на момичето, — мисля, че оттук е извадил някакъв орган… при положение, че е същият убиец, разбира се, със същия метод на действие. А освен това… — Той внимателно обърна главата на Гейл Хъниуел.
Страничната част на лицето на момичето беше мозайка от дълбоки рани и прорези. Широки струи кръв се бяха стекли по врата и дясното й рамо. Дясното й око липсваше.
— Ако се съди по количеството кръв, мога да кажа, че тези рани са били нанесени, преди да настъпи смъртта — отбеляза Лангам. — Това го нямаше при предишните убийства. Наистина е много странно.
Мънро не отговори. Изправи се и загледа безжизнените лица на младата двойка. И тогава забеляза потъмняла метална табела, завинтена на една от дъските. Сигурно стоеше тук още, откакто бяха монтирали пейката. На нея пишеше: „О, спри и почини, защото това е чудно място за почивка“.
— Колко нелепо — изсумтя Мънро.
Тъкмо тръгваше към колата си, когато телефонът му иззвъня.
— Роджърс е, сър. Реших, че мога да ви обезпокоя. Току-що получих доклада от лабораторията за кръвната проба от второто убийство.
— И?
— Имаме стопроцентово съвпадение. Кръвта е на Малкъм Бриджис.
— Глупак! — изсъска Господарят на своя помощник.
Очите му гледаха кръвнишки, по бузите му се стичаха капчици пот.
— Идиот… можеше да провалиш всичко! И го зашлеви с всичка сила.
За миг Адептът сякаш щеше да изгуби контрол. Дясната му ръка потрепна.
Господарят забеляза неволното движение и се подсмихна.
— Иска ти се да ме удариш, а? Усещам, че е така. Или предпочиташ да си доставяш това удоволствие само с млади момичета?
Адептът остана безмълвен и неподвижен, с поглед, вперен право напред.
Господарят отново го зашлеви. Бузата на помощника пламна. После пак го удари, още по-силно.
Отстъпи крачка назад и огледа професионалния убиец от главата до петите. После, с разкривени от презрение черти, заплю Адепта в лицето.
Адептът не помръдна. Слюнката се стече по бузата му.
— Изчезвай от очите ми… варварин такъв — каза Господарят. — Ако още веднъж ме изложиш, ще те подредя така, както ти си подредил Гейл Хъниуел.
Филип със светкавична бързина се хвърли напред, хвана Лора за ръката и я издърпа на площадката. Разтреперана като лист, тя седна. Филип се намести до нея.
— Постъпи малко глупаво — каза и я прегърна през раменете.
Лора не отвърна. Той извади водата.
— На, пийни.
— Жалко, че нямаш нещо по-силно — каза тя, отпи голяма глътка, избърса уста и му върна бутилката. — Господи… благодаря ти, Филип.
— О, няма защо. Просто нямаше да ми е забавно да довърша мисията сам.
Лора вяло му се усмихна.
— И сега какво?
— Уместен въпрос.
— Бях сигурна, че пътят е свързан с алхимичните цветове.
Филип сви рамене.
— Може би е на обратно. Не виждам друг начин.
— Но как ще проверим?
— Ще използваме раницата.
— Но тя не е достатъчно тежка, а ако я загубим…
— По-добре да падне тя, отколкото някой от нас.
Филип взе раницата, стъпи на ръба на пропастта и внимателно я постави върху червения кръг, намиращ се до мястото, където допреди малко беше черната колона. Нищо не последва.
— Хубаво — каза той и взе раницата. — Но все още не съм убеден. Да използваме въжето. Вържи го около кръста си, а аз ще го прекарам през скобата в стената. Ако кръгът те издържи, хубаво. Ако ли не, аз ще те издърпам.
Лора уви въжето два пъти около кръста си, а Филип го завърза здраво. После прекара другия край през металната стойка за факли в стената и застана до нея, разкрачен за опора. Лора внимателно пристъпи напред и бавно сложи единия си крак върху червения кръг. Дишаше тежко, по челото й бяха избили капчици пот.
— Да видим сега — каза тя и прехвърли цялата си тежест върху колоната.
Тя не поддаде. Лора се обърна към Филип и той я окуражи с вдигнат палец.
— Пробвай следващия. Ще ти отпусна малко въже. Лора погледна кръговете пред себе си. На втория ред вторият от ляво на дясно беше жълт. Възможно най-леко тя стъпи върху жълтия камък и въздъхна с облекчение.
— Ще мина цялото разстояние — каза на Филип. — Твърде опасно е двамата да сме по тези неща едновременно.
После отново насочи вниманието си напред, към „моста“ от колони, и стъпи върху белия кръг на третия ред. Спря за миг, пое си дълбоко дъх и стъпи върху черния на последния ред. След секунда беше на отсрещната страна.
— Ти си наред — извика на Филип.
Развърза въжето от кръста си и го преметна през една стойка в стената, подобна на тази от страната на Филип, така че, ако някой от пиедесталите поддадеше, той да може да се придвижи по въжето.
