Автовозилото се раздруса по неравния път и Алдер се хвана за един лост с единствената си ръка да запази равновесие. Навсякъде около него, отпред и отзад, Четвърта имперска армия се придвижваше с цялата си мощ. Имаше автовозила и товарни животни, коне, гигантски бръмбари и дори пустинни скорпиони, които се точеха с мили назад по пътя от Тарк. Пехотата се движеше в карета, а офицерите и занаятчиите се возеха или яздеха. Понякога хелиоптери прогърмяваха над главите им, оглеждайки терена за засади, същото правеха и голяма част от леките въздушни отряди — изпреварваха с половин миля армията и я чакаха да ги настигне.
— Кажи ми какво става, войнико — подкани го Алдер. Съгледвачът козирува отново.
— Пратеничество, генерале.
— И ти си говорил с тях?
— Видяха ме, че летя над лагера им, и ми дадоха знак, че искат да говорим. Сметнах, че рискът е оправдан.
Мъжът имаше сержантски нашивки на раменете, значи е бил избран сред множеството редници заради едно или друго свое качество. Алдер можеше само да се надява, че въпросното качество е способността му за вярна преценка.
— Имперското разузнаване твърди, че кесианците няма да ни пресрещнат на континента — каза Алдер. — Така че какво става?
— Не са кесианците, генерале. Сред тях има и мравкородни, но те са наемници. Паякородни са, генерале. Или поне няколко паякородни със своите свити.
Изражението на Алдер не се промени, но вътрешно генералът се стегна. Разширяващите се граници на Империята едва миналата година бяха наближили Паешките земи и до преговори още не се беше стигало. Скорпионородните от Ръбатата пустиня по правило се явяваха посредници в търговските връзки на Консорциума с богатите Паешки земи. А богатството им беше легендарно, макар че като нищо можеше да се окаже повече легенда, отколкото факт. Във всички случаи беше най-малкото непотвърдено. Всъщност, Алдер си даде сметка, че не знае почти нищо за владенията на паякородните южно от Равнините. Според слуховете паякоидите били богати. И умни. Земите им се простирали отвъд границите на имперските карти. И с това имперската информация по въпроса се изчерпваше.
— Не ми харесва тази работа — измърмори той.
— Искат да говорят с вас, генерале — докладва разузнавачът.
— Не се и съмнявам. Свободен си, войнико. — Съгледвачът едва се бе отлепил от капака на автовозилото, когато Алдер даде знак на един мухороден куриер.
— Доведи ми майор Маан — инструктира го той, защото спешно трябваше да научи повече за имперската политика по отношение на паякородните, а беше обществена тайна, че Маан е от вътрешната служба на Рекеф. — Както и всички скорпионородни, които са останали с нас. Искам да говоря с тях.
След още два часа съвещание Алдер не се чувстваше по-информиран отпреди. Майор Маан се задоволи с твърдението, че според разказите на всички пътешественици Паешките земи наистина обхващат голяма територия, че има голямо разнообразие на релеф и население и че основният интерес на управниците им е да плетат интриги един срещу друг. Равнините никога не били възприемани от тях като заплаха, защото били забележително разединени и втренчени в собствения си пъп. Имало някаква търговия по Селдиския път към Тарк, Меро и Хелерон, но извън това било почти невъзможно да се събере надеждна информация.
— Те са хитри, генерале — беше го предупредил Маан, сякаш това обясняваше всичко.
И ето го сега, генерал Алдер от Шиповете, със собствената си свита от двеста осородни войници и още петстотин от леките въздушни отряди наблизо, готови да се притекат на помощ по негов сигнал, ако лошите му предчувствия се оправдаеха. Взел беше Маан със себе си — не че очакваше майорът да му е от голяма полза, — а зад тях Четвърта армия беше спряла на временен лагер под командването на Карвок.
А пред тях бяха паякородните. Земята тук беше хълмиста с разхвърляни като кръпки горички и командирът на паякоидите или какъвто там беше — лорд или нещо друго, — бе избрал малка долчинка, където да опъне шатрата си. Е, трудно можеше да мине за шатра по стандартите на Алдер, само копринено платно, опънато като навес върху колове, което се ветрееше леко на слабия бриз. Малка група хора се беше събрала на сянка отдолу, а останалите чакаха, строени като за парад. Добре замислено представление, реши Алдер.
Поне половината бяха бронзовокожи мравкоиди от Кес с лъщящи ризници и шлемове. На щитовете им имаше някакви абстрактни заврънкулки, които, както Маан го уведоми на висок глас, изобразявали герба на Селдис.
Сред останалите имаше мухородни и повечето от тях изглежда бяха благородници или богати граждани, нагиздени в коприни както магнатите от Консорциума на достойните. Имаше и бръмбарородни войници с тежки арбалети. Почетна стража от десетина страховити и голи до кръста скорпионородни, облегнали се на мечове, високи почти колкото тях. И самите паякоиди, разбира се.
