Бяха почти двайсетина, всичките образец за елегантност и небрежно спокойствие, всеки отправил поглед към наближаващите осородни с лека и самодоволна усмивка. И ако мухоидите бяха облечени добре, то паякородните бяха великолепни, на крачка от кича и все пак в границите на добрия вкус. Всъщност, призна неохотно Алдер, те бяха живото олицетворение на добрия вкус, хора, които носеха фините си коприни, златните бижута и бродирания брокат все едно са облекли първото, попаднало пред погледа им, а не са се контили с часове за специален случай. Като стар войник, който нямаше отношение към външния блясък, Алдер изведнъж се почувства мърляв, прашен от пътя и тромав. Мисълта го жегна и той я прогони ядосано.
От пръв поглед се виждаше кой е водачът и Алдер с изненада установи, че е мъж — поредната черна точка за разузнаването на Маан, който го бе уверил, че паякородните винаги се предвождали от жени. Този конкретен паякороден лорд се беше облегнал лениво на тежък позлатен стол с висока облегалка и фантастична дърворезба. Две млади жени от неговата раса седяха в краката му, другите стояха край него, но не като придворни, а на отделни групички и клики. Всичките бяха красиви, и мъжете, и жените. Дори онези, прехвърлили средната възраст, притежаваха сурова красота, а младите буквално грееха със свежото великолепие на младостта си. Някои бяха светли, други имаха силен слънчев загар, косите им бяха различни — руси, червени или тъмни, забележително разнообразие в сравнение с другите раси, — но всички притежаваха характерното деликатно изящество на своята.
Войниците зад паякородните се напрегнаха едва доловимо с приближаването на групата въоръжени мъже. Алдер се обърна към хората си и им даде знак да останат на място.
— Майоре — повика той. Маан местеше поглед от един паякороден към друг и преглъщаше шумно.
— Забележително, генерале. Наистина бях чувал, че…
— Просто слушай, майоре. Ще говориш само ако ти кажа. — Алдер тръгна напред, следван по петите от Маан, когото на свой ред последваха двама войници за охрана и един писар, който да води бележки.
Когато наближиха, водачът на паякородните се изправи. Изглеждаше на трийсетина години или по-малко дори, ризата му беше червена с балонести ръкави, отгоре й носеше зелен прилепнал жакет със златна бродерия, панталоните му бяха свободни и прибрани във високи ботуши със сребърни шпори. Посрещна ги със завъртян реверанс, наполовина поклон, наполовина сложни махове с ръцете — носеше изобилие от пръстени, отбеляза си наум Алдер, когато златото улови лъчите на слънцето. Късо подрязаната му тъмна брада обрамчваше в контрастна рамка бялата му усмивка.
— Удостоен ли съм с честта да разговарям с генерал на осородните? — попита той. — Това е правилната титла, нали?
— Генерал Алдер от Четвърта имперска армия, позната като Шиповете — отвърна Алдер, потискайки импулса си да отдаде чест.
— Шиповете? Очарователно. Аз съм лорд-маршал Теорнис от Алданраелите и за мен е чест да се запознаем, генерал Алдер.
Второто име, съобрази Алдер по спомени от краткия инструктаж преди малко, означаваше, че този човек е представител на Аристоите — аристократичен род, чиито разклонения враждували помежду си от незапомнени времена. Самото име обаче не му говореше нищо и той нямаше представа какво е мястото на Алданраелите в по-голямата картинка на паешката политическа конюнктура.
Двама от нагиздените мухородни пристъпиха напред и Алдер понечи да ги поздрави официално, но после видя, че носят кана с вино и голям поднос с месо, накиснато в мед, разкъсано на тънки ивици и подредено в сложен рисунък като някакво нечетливо писмо.
„Слуги?“ — почуди се той, оглеждайки крадешком хубавите им дрехи, а после: „Роби?“ Майор Маан беше подчертал, че паякородните въртели цветуща търговия с роби, но тези дребни на ръст помощници бяха облечени по-богато от мнозинството изтъкнати царедворци в императорския двор.
Пое предложената му чаша и плъзна палец по столчето й, цялото покрито със скъпоценни камъни.
— Вие сте посланичество от Паешките земи, така ли? — попита Алдер, решен да си върне инициативата.
— От Еверис, Сиенис и Селдис със сигурност — уточни Теорнис, — но би било донякъде самонадеяно от моя страна да говоря от името на целите Паешки земи. Да, генерале. От известно време наблюдаваме с одобрение тази ваша Империя. Агентите ни докладваха за превземането на Тарк и по всичко личи, че сте постигнали невъзможното със смущаваща лекота.
Алдер кимна предпазливо.
— Императорът нарежда и Империята се подчинява, лорд… маршал — отговори той, запъвайки се на непознатата титла.
Теорнис си позволи крива усмивка.
— Вие сте човек военен, генерале. Човек прям.
— Опитвам се. Затова ще попитам пак. Каква е целта на това ваше посланичество?