Вече беше съвсем близо, на една ръка разстояние. Никога не бе вярвала в магията, но нещо се излъчваше от този недодялан и разпадащ се символ, нещо като гръм, който е извън обхвата на слуха, нещо като вълна, която се втурна насреща й, заля я и я повлече.
Тиниса протегна ръка. Богохулство ли би било да го докосне, или израз на най-дълбоко почитание? Слабото сияние на призрачната луна бягаше далеч от фигурата, но очите на Тиниса попиха бледия светлик, наложиха го върху мрака наоколо… и тя дръпна ръката си като опарена. Идолът беше като мъртвец в процес на разложение. Червеи и стоножки извираха от дупки в проядената дървесна плът. Стотици бръмбари пъплеха в основата му, а тлъстите им белезникави личинки, дълги цял пръст, виреха глави в нощния въздух и се клатеха като малоумни слепци. Безброй пощурели от глад насекоми бяха нападнали идола и го разяждаха ненаситно. Чак сега Тиниса забеляза кръпките ново дърво, добавени да заместят проядените части, видя грижата, видя и че е била повърхностна, козметична, лепната върху гнилото сърце на истукана и обречена да бъде поредната жертва на разложението, отново и отново, десетилетие след десетилетие.
И тогава прозря смисъла — точно в това беше смисълът! Идолът, уж мъртъв символ, беше и живо нещо, гниещо, противно нещо, в което животът поглъщаше смъртта и смъртта поглъщаше живота.
Извади кинжала от колана си. Видяла бе следите върху гръдния му кош — където би бил гръдният кош, ако стърчащите отломки наистина са били ръце някога. Това беше изпитанието, нали? Тиниса вдигна кинжала.
Усети силата на невидимото присъствие около себе си, усети я как се надига към кулминационната си точка. Някъде над нея екна гръм от ясно небе.
И тя замахна.
Може и да не вярваше в магията, но в мига, когато острието на кинжала потъна в разядената от червеи дървесина, светкавица разкъса звездното небе… и тя видя втория идол, а блясъкът на светкавицата жигоса образа му в очите й: високата, стройна снага, двете разперени ръце.
Светкавицата я бе ослепила, но Тиниса усети движението му — едва доловимо поклащане — и замръзна.
Не беше образ, беше оригиналът. Дори ослепена, тя го виждаше в съзнанието си. Триъгълната глава на два метра и половина над земята, големите очи, острите като бръснач мандибули на долната челюст, и ръцете — ошипените, разперени за атака ръце. Насекомо, по-голямо от кон, което лесно можеше да я сграбчи с предните си крайници и да я смаже до смърт или да я разполови с челюстите си. В отдалечените гори, където все още се срещаха, тези насекоми убиваха хора. Убиваха дори ловци, дошли с лъкове и копия да убият тях. Това всички го знаеха.
И сега какво, трябваше да го убие ли? Замига трескаво, но виждаше само неясни форми и петна, усещаше го как се поклаща едва доловимо и не сваля от нея погледа на огромните си, всевиждащи очи.
Тиниса стоеше неподвижно и чакаше, стиснала безполезния кинжал.
Съществото беше близо, много близо. Тиниса виждаше накъсаните движения на ръцете му, които се сгъваха от двете й страни. Като за прегръдка или като за…
„Сестро.“
Гласът прободе като нажежен шиш тила й.
„Сестро.“
Вече виждаше по-добре, или поне достатъчно, за да различи ясно надвисналата над нея, поклащаща се богомолка. Гласът я изгаряше отвътре и тя се досети, че болката е заради някакво латентно Изкуство, което се пробужда заради този миг, преди да потъне отново в ступор. Чувала беше за него — Речта, така го наричаха, срещаше се много рядко и позволяваше на владеещия го да командва насекомите на собствената си раса. Да чува и разбира простичките животински гласове и да им заповядва… макар че в този случай за командване и дума не можеше да става.
„Сестро, дошла си отдалеч.“
Думите не бяха човешки. Някаква чужда на човешкия род интелигентност се ровеше в черепа й, налагаше силом контрола си и нейният изтерзан мозък оформяше смисъла в разбираеми думи.
„Дошла си да се докажеш.“
Така ли? Беше забравила защо е дошла.
„Обърни се, сестро.“ Гласът се вряза в мозъка й, тя се обърна послушно и го видя.
Беше само движещ се силует в мрака, но върхът на острието му улавяше и разплискваше бледото сребро на луната. Тиниса бе извадила инстинктивно рапирата си и само след миг усети отката на сблъсъка, сблъсък напълно реален, чу изстъргването на метал в метал.
Гигантското насекомо я принуди да отстъпи, нападаше стремително, мечът му рисуваше полувидими щрихи, цялото беше изтъкано от светлосенки, които Тиниса не бе в състояние да възприеме в тяхната съвкупност. Ала тялото й познаваше танца. Или поне рапирата й го познаваше. Съзнанието на Тиниса регистрираше париращите блокове, но някак насложени върху слоеве минала история, побрала всяко движение на рапирата от изковаването й до днес, сякаш днешната битка се движеше по стари коловози, издълбани от вековна употреба.
