Взря се в лицето на противника си, опита се да го разчете, но то се сливаше и размазваше пред очите й, променяше се и после пак. Ето, сега се биеше с Тисамон, парираше светкавичните удари на завитото като сърп острие, виждаше лицето му, разкривено от убийствен гняв и отчаян стремеж да заличи някак непростимия грях на бащинството си. А после мястото му зае Болуин, чийто менящ се образ криеше безликия магьосник, който ги бе предал в Хелерон. Сетне Пиреус, изпълнен с кипяща омраза към нея, подъл и продажен, но въпреки това майстор на меча. Острието му сряза въздуха на косъм от лицето й, а после закачи подплатения й жакет, не толкова, че да я прободе, но достатъчно да го среже.
Силуетът винаги изпреварваше с част от мига атаките й, разсейваше я със студената ярост на Тисамон или с образа на Талрик и пламъците на „Гордост“, отразени в очите му. Противникът й беше съвкупност от всички хора, с които се бе дуелирала, от всички, които бе обичала или мразила някога, поединично или всичките накуп, къкрещ миш-маш от лица, оръжия и бойни стилове. Ето го полуродния главатар от подземния свят на Хелерон, Синон Поло̀вин с мраморната кожа; после капитан Халрад, който се бе опитал да я вкара в леглото си; красивия Салма, по когото тя още копнееше и който така и не бе отвърнал на копнежа й; Стенуолд, който бе скрил от нея истината за миналото й; и Тисамон, винаги Тисамон.
И после лицето насреща й се преля в лице на жена и Тиниса не знаеше нейното ли е, или на майка й, но се хвърли напред с див крясък и усети как острието на рапирата потъва в жива плът.
Лежеше на хълбок пред идола, а светът наоколо й бледнееше и тъмнееше на пресекулки и в по-светлите си мигове прогонваше отчасти мрака между дърветата. В главата й звучеше шептящ хор, но без думи, само невнятен шум от преплетени мисли. Беше изтощена, всяко мускулче по тялото й гореше и се гърчеше в спазми. Още стискаше здраво дръжката на рапирата, така както се стиска ръка на любим.
Главата й се въртеше, но съзнанието й се бе докопало до ново разбиране, просветление, което щеше да си отиде веднага щом умът й се проясни. И в това нестабилно, но и безбрежно в своята яснота състояние Тиниса знаеше какво е естеството на връзката между Тисамон и оръжието му, как Ахеос е разбрал къде са Салма и Че, и много други неща.
Някой се приближи и коленичи до нея — богомолкородна жена с посребрени коси, която й подаде орнаментирана бронзова купа, позеленяла на места от времето. Тиниса я прие без колебание, надигна се, пи и разбра, че е силна медовина, смесена с кръвта на каквото там беше убила пред идола и живителната течност на гигантската богомолка, дадена доброволно.
Беше горчива, остра на вкус, изгаряща, но Тиниса се насили да я изпие докрай, защото в нея се съдържаха сила, умение и победа.
Когато се събуди отново, зората пълзеше между дърветата, а нещо остро се бе впило болезнено в левия й юмрук. Тя разтвори ръка и видя брошка с кръг и меч — емблемата на ордена на оръжемайсторите.
Тисамон я чакаше на плажа и когато видя лицето му, Тиниса разбра, че въпреки гаранциите, които беше дал на Стенуолд, не е бил сигурен дали ще я види някога пак.
Сега тя носеше на ревера си емблемата на неговия орден и всеки път, когато я споходеше мисълта истина ли е било или сън, достатъчно бе да докосне срезовете, които незнайното острие бе оставило по подплатения й жакет, не толкова дълбоки, че да й пуснат кръв, но почти. Така че единственият смислен въпрос беше с какво се е дуелирала на живот и смърт и от чия кръв е пила.
Сетила се бе за онези призрачни създания в Даракионския лес — беше ги зърнала само веднъж, когато Тисамон я преведе по края на гората. Те бяха познали брошката му, принадлежността му, и го бяха пуснали да мине необезпокояван.
Имаше мрак в сърцето на Паросиал и най-добре беше да не задава въпроси, това поне Тиниса разбираше отлично.
Тисамон вдигна очи от брошката към лицето й и се усмихна едва доловимо. Тиниса знаеше, че никога няма да я попита, така както тя не би могла да го разпита за собствения му допир с идола пред години.
— Има една лодка, която ще ни откара до Фелиал преди пладне — каза й той.
— Какво се надяваш да постигнеш там?
Той сви рамене.
— Най-вероятно нищо, но не пречи да пробвам. За теб няма да е лесно.
— Това ще помогне ли? — попита тя и докосна брошката на ревера си.
— Без нея биха те убили на място — отвърна той, — но дори с нея ще трябва да се докажеш пред моя народ… а може би и аз. Но щом преживя тази нощ, без съмнение ще се справиш и нататък.
— Не ми приличате много на бандити — отбеляза Салма. — Или пък не сте от дълго в занаята.
Водачът на пътните разбойници сви рамене.
— Имаме двама-трима с по-голям стаж. — Беше се представил под името Фалмес, а бандата му се състоеше от петнайсет мъже и една мравкородна жена.
