Като че ли Аби можеше да откаже. Точно в този момент надали би избрала да пие чай. Седна на стола и го наблюдаваше как бавно налива черен чай в две чаши. Дори уханието му беше силно.
Хасан отпи, усмихна се и остави чашата. Подвикна наляво:
— Али!
Два от висящите килими се раздалечиха леко и през процепа се показа главата на млад мъж. Хасан му нареди лаконично:
— Сега.
Килимите се раздалечиха още малко и на пет-шест метра от тях се показа фигура, седнала на стол. Беше жена, облечена в черно с малка качулка, която покриваше лицето ѝ. Дългата ѝ светлокестенява коса се спускаше по раменете ѝ под качулката. Зад нея стоеше здравеняк с маска на лицето и пистолет на хълбока.
Хасан кимна и мъжът вдигна качулката. Джована ахна, сепната от светлината, колкото и мъжделива да беше, и примигна няколко пъти. Аби знаеше, че сега не е моментът за боязън, и веднага се обади:
— Джована, аз съм, Аби Макдиър. Добре ли си?
Джована зяпна, докато се мъчеше да се фокусира.
— Да, Аби, добре съм. — Гласът ѝ прозвуча дрезгаво и немощно.
—
А Джована отговори:
—
Хасан кимна и килимите бързо се спуснаха обратно. Той погледна Аби и попита:
— Доволна ли сте?
— Да, струва ми се.
Джована поне беше жива.
— Добре изглежда, нали?
Аби отмести поглед, не желаеше да удостои въпроса му с отговор.
— Вие сте на ход сега, госпожо Макдиър. Моля да съобщите на съпруга си.
— И когато го направя и вие получите пари, какво следва?
Той се усмихна, щракна с пръсти и отговори:
— Ние ще изчезнем ей така. Махаме се от тук и никой не ни следва. Вие също се махате от тук и никой не ви следва.
— И трябва сама да намеря обратния път?
— Сигурен съм, че ще се справите. Обадете се, моля.
От сбирката с телефоните си Аби извади стария си мобилен и се обади на Мич.
Мич прибра телефона в джоба си, усмихна се на останалите и каза:
— Пълен напред.
Фрик извади документ от една страница и го подаде на Дженингс, който прочете внимателно всяка дума, после го връчи на Мич, който направи същото. Беше лаконично и просто пълномощно. Мич и Дженингс го подписаха.
Фрик седна на бюрото си, отвори компютъра и каза:
— Господа, моля да гледате екрана. Прехвърлям седемдесет и пет милиона долара от сметка ADMP-8859-4454-7376-XBU в сметка номер 33375-9856623, като и двете сметки са в „Тринидад Тръст“, офис Голям Кайман.
Докато гледаха екрана, балансът на първата сметка изведнъж стана нула и след секунди балансът на втората сметка стана $75 000 000.
Хасан се заслуша внимателно, после остави телефона си на масата. Наля си още чай и попита:
— За вас?
— Не, благодаря.
Аби беше отпила само една глътка и едва ли някога през живота си щеше отново да пие чай.
Хасан извади друг телефон от друг джоб и погледна дисплея. Минутите се нижеха бавно. Той отпиваше още по-бавно. Накрая телефонът му тихо бръмна. Той овладя усмивката си, взе двата телефона и каза:
— Парите са пристигнали. Беше удоволствие да работя с вас, госпожо Макдиър. Никога не съм имал толкова прекрасен противник.
— Да. Голямо удоволствие, няма що.
Той се изправи и каза:
— Аз тръгвам. Вие изчакайте малко и после си вървете.
И след секунда вече го нямаше. Мина между двата провесени килима и изчезна в другата стая. Аби изчака, преброи до десет, стана, ослуша се, затаила дъх, после каза:
— Джована. Там ли си?
Никакъв отговор.
Аби рязко разтвори килимите и се смрази от ужас.
— Джована! — кресна тя. — Джована!
Дръпна встрани и други провесени килими, търсейки още някаква стая, друг изход, но не намери нищо. Стоеше и се взираше невярващо в празния стол, в празната стая и беше готова да се разпищи. Но нямаше време за колебание. Трябваше да намери Джована, тя едва ли беше далече.
Аби се промъкна зад още няколко килима и намери тесния проход. Бързо мина през него и се върна на калдъръмената уличка, където спря и заоглежда хилядите хора, устремени във всички посоки. Повечето бяха мъже с дълги роби в най-различни цветове, но бялото преобладаваше. На пръв поглед не забеляза нито една жена, облечена в черно.
Накъде да тръгне? Накъде да завие? Никога през живота си не се беше чувствала толкова безпомощна. Безнадеждно беше. Забеляза минарето на една джамия и си спомни, че по-рано бяха минали покрай нея. Едва ли имаше повече смисъл да се запъти натам, отколкото да направи каквото и да е друго.
Беше изгубила парите, беше изгубила и Джована. Беше нереално, беше невъобразимо и тя нямаше представа какво да предприеме. Докато следваше тълпата, осъзна, че трябва да се обади на Мич. Вероятно той можеше да спре паричния превод, да върне парите, но всъщност тя знаеше истината.
