— Нима? — възкликна Хасан с противна усмивка, пъхна телефона обратно в джоба си и огледа фоайето. Още беше пусто. — Казва се Кори Галант — продължи тихо той — и работи в отдела за сигурност на фирма „Скъли и Пършинг“. Убеден съм, че го познавате добре. Той е в града с най-малко още двама местни агенти, на които смята, че може да има доверие. Е, госпожо Макдиър, не сме толкова глупави, че да доведем дамата в хотела. Няма да се хвана на тази въдица. Животът на Джована е в опасност. В момента към главата ѝ е насочено оръжие.
Въпреки смайването си Аби се постара да разсъждава трезво.
— Добре, казахте ми да дойда сама и аз го направих. Нямам нищо общо с появата на този човек тук и не съм виждала никакви местни агенти. Знаете, че пътувах сама, защото ме наблюдавахте. Направих всичко, което ме накарахте да направя.
— Ако искате да я видите, трябва да дойдете с мен.
Сред многобройните мисли на Аби най-настойчивата в момента беше: не съм обучена за това. Нямам представа какво да правя. Някак успя да повтори:
— Няма да напусна този хотел.
— Много добре, госпожо Макдиър. Вашият отказ излага на риск живота на Джована. Предлагам да ви заведа да я видите.
— Къде е тя?
— Недалече. Приятна разходка в приятен ден.
— Не се чувствам в безопасност.
— А как се чувства Джована според вас?
С пистолет, опрян в главата? Нямаше време за мислене или преговори.
— Добре, ще дойда, но отиваме пеша, не се качвам в превозно средство.
— Не съм споменавал такова нещо.
Излязоха от хотела през главния вход и завиха по оживена пряка. Аби знаеше, че хотелът се намира в центъра на града, близо до Медината — старото селище в сърцето на Маракеш, оградено с крепостни стени. През големите си слънчеви очила Аби се опитваше да следи всяко лице и всяко движение, но скоро се изгуби сред тълпата. С джинси, маратонки и голяма маркова чанта през рамо, Аби привлече погледите на няколко души, но бяха други западни туристи, които просто обикаляха града. Молеше се Кори и неговите хора да я следват наблизо и да не я изпускат от очи, но след като Хасан я хвана в лъжа, вече не беше толкова сигурна.
Хасан вървеше мълчаливо. Тя го последва през старинен каменен вход и двамата влязоха в Медината — невероятен лабиринт от тесни калдъръмени улички, задръстени от пешеходци и магарешки каруци. Имаше и няколко скутера, но нямаше коли. Понесоха се с вълните от хора, минаха покрай безкрайни редици сергии, на които се продаваше какво ли не. Хасан се провираше още по-навътре в лабиринта и като че ли не бързаше особено. Аби няколко пъти се озърна назад с надеждата да запомни нещо характерно, по което да се ориентира после, но беше безнадеждно.
Медината се беше разраствала векове наред и нейните пазари, наречени
Всички говореха силно, на практика викаха, на една дузина езици, докато се препираха за цени, количество и качество на стоките. Аби чу няколко думи на английски, малко италиански, но повечето говори бяха неразбираеми за нея. Някои от търговците се сопваха на клиентите си, които на свой ред също им отговаряха грубо. Насред една навалица Хасан се провикна назад:
— Пазете си чантата. Джебчиите тук са много агресивни.
На едно открито площадче минаха предпазливо покрай редица змиеукротители с техните свирки, а кобрите им се извиваха от пъстри урни. Забавиха крачка, за да погледат група акробати и танцьори трансвестити. Младежи се биеха с тежки боксови ръкавици. Улични фокусници се опитваха да съберат достатъчно публика за следващото си представление. Музиканти свиреха на лютни и сантури. На един сук зъболекар като че ли вадеше зъб. Просяците бяха навсякъде и май въртяха оживен бизнес.
Когато се залутаха безнадеждно из недрата на Медината, Аби надвика шума:
— Къде точно отиваме?
Хасан посочи напред, но не каза нищо. Заобиколена от тълпите, Аби не се чувстваше съвсем уязвима, но след броени секунди се ужаси, че е безпомощна и изгубена. Завиха към друг край на Медината, по поредната тясна уличка с ниски постройки покрай калдъръма, със сук за подправки от едната страна и за килими от другата. От отворените прозорци на горния етаж висяха десетки пъстри килими, които правеха сянка на сергиите долу. Изведнъж Хасан я стисна за лакътя и каза:
— Натам.
Влязоха в тъмен и тесен проход между две сгради, после минаха през вход, преграден с избелял килим, който Хасан избута настрани. Озоваха се в стая със стени и под от килими, после влязоха във втора, наглед като първата. Една жена поставяше поднос с чай на масичка от слонова кост с два стола. Хасан ѝ кимна и тя изчезна. Той се усмихна, махна към масичката и каза:
— Ще ми правите ли компания на чай, госпожо Макдиър?
