Някакъв мъж ѝ крещеше — безумец с див поглед и зачервено лице, нареждаше нещо на непознат език, гневен по незнайна причина. Препречи ѝ пътя, приближи се към нея и залитна. Аби разбра, че е пиян, но той не прекъсна тирадата си. Тя свърна надясно и ускори крачка. Мъжът отново залитна, после се стовари тежко на земята. Аби се отдалечи от него, но беше още по-уплашена. Продължи да се движи и когато забеляза малка група хора, които очевидно бяха туристи, остана близо до тях. Бяха холандци, със спретнати раници и туристически обувки. Аби повървя след групата, докато се мъчеше да си събере мислите. Холандците си намериха кафене на открито и решиха да пият кафе. Аби седна на една маса близо до тях и се постара да не ги зяпа. Помъчи се също така да успокои нервите си, но си даде сметка, че плаче.
Най-близкият ѝ съюзник в момента беше Кори. Тя му се обади от зеления телефон и той незабавно вдигна.
— Къде си? — попита рязко, очевидно разтревожен и напрегнат.
— В Медината, близо до джамията. А ти къде си?
— Да пукна, ако знам. Опитвам се да намеря колегите си. Мисля, че сме наблизо.
— Наблюдават ли те?
— Моля?
— Чуй ме, Кори. Парите са преведени и Джована изчезна отново.
— Мамка му!
— Да, боя се, че е така. Видях я за секунда, жива е. Поне допреди малко беше. Мич направи превода и после тя изчезна. Провалих се, Кори. Нея я няма.
— Добре ли си, Аби?
— Да. Моля те, намери ме. Седя в едно открито кафене близо до сергии, на които продават кожени изделия.
— Отиди до джамия „Муасин“, най-близката до теб. От северната страна има чешма. Ще те намеря там.
— Ясно.
Аби прекоси пълен с хора площад и забеляза минарето в далечината. Не беше толкова близо, колкото си мислеше.
Откъм чантата ѝ прозвуча познат звук — съвсем беше забравила за телефона „Джакъл“. Застана до една сергия, на която продаваха сирене, и погледна дисплея. Ама разбира се, че все още я следяха. Обаждаше се Нура.
— Да? — каза Аби.
— Аби, слушай ме. Завий наляво и мини покрай големия сук с кафяви грънци. Виждаш ли го?
— Къде си, Нура?
— Тук съм, наблюдавам те. Виждаш ли кафявите грънци?
— Да. Тръгвам натам. Къде е Джована?
— В Медината. Остани на телефона. Сега ще видиш малък площад с редица магарешки каруци. Тръгни към тях.
— Добре, добре.
Нура изникна изневиделица до Аби.
— Не спирай — каза тя и прибра телефона.
Аби също пъхна своя в чантата. Погледна към Нура, която изглеждаше точно като на първата им среща в кафенето. Лицето ѝ беше забулено, очите ѝ едва се виждаха. Аби се запита дали това е същата жена и осъзна, че не може да бъде сигурна. Гласът ѝ обаче звучеше познато.
— Какво става, Нура?
— Ще видиш.
— Джована добре ли е? Кажи ми какво стана с нея.
— Ще видиш.
Минаха покрай магарешките каруци и излязоха на улица с жилищни сгради, където беше много по-тихо и нямаше толкова хора. Пред тях се виждаше по-малка джамия, „Сиди Ишак“.
— Спри тук — каза Нура. — От дясната страна на джамията, на ъгъла, има сук и малко кафене. Влез вътре.
Нура рязко зави и се отдалечи. Аби бързо закрачи по улицата, мина покрай джамията и влезе в кафенето на пазара. В ъгъла, полускрита, седеше Джована Сандрони, облечена със същите джинси, яке и боти, които носеше в деня на отвличането си. Тя сграбчи Аби и двете останаха прегърнати много дълго. Собственикът на кафенето ги изгледа подозрително, но не каза нищо.
Двете излязоха на улицата. Аби се обади на Кори и му съобщи новината, после звънна на Мич.
— В безопасност ли сме? — попита Джована, докато двете се връщаха към пазара.
— Да, Джована, няма страшно. Ще те отведем в Рим. Самолетът чака. Трябва ли ти нещо?
— Не. Само храна.
— Имаме храна.
Аби погледна към една уличка зад редица сергии за плодове и зеленчуци. Забеляза кашон, наполовина пълен със загнили плодове и други отпадъци. Тя се приближи до него и пусна вътре телефона „Джакъл“.
— Замислял ли си се какви гадости могат да натворят тези типове със седемдесет и пет милиона долара? — попита Стивън.
— Всъщност са осемдесет и пет — отговори Мич. — Още хора ще бъдат тероризирани и убивани. Още бомби ще бъдат купени и взривени. Още сгради ще бъдат подпалени. Нищо добро няма да се направи с тези пари. Вместо да отидат за храна и лекарства, ще бъдат пропилени за още куршуми.
— Не ти ли е съвестно?
— Ако разсъждавам в този контекст — да. Но не искам да го правя. Нямахме избор, защото залогът беше един човешки живот.
— И аз няма да се измъчвам. На кого му пука всъщност, докато лошите се избиват едни други?
Седяха на малка маса на сенчестата алея на кафене, което гледаше към залива Хог Стай. Един огромен круизен кораб стоеше на пристана, друг се виждаше на хоризонта. Бяха напрегнати и поглеждаха към телефона на Мич по средата на масата.
Той най-сетне избръмча и Мич го сграбчи. От шест хиляди и седемстотин километра Аби му съобщи:
— Тя е при нас и пътуваме за летището.
Мич се усмихна и вдигна палец към Стивън.
— Прекрасно. Добре ли е?
— Да. Обади се на баща си и няма търпение да се прибере у дома.
