— Няма нищо. Оцелях и станах по-силен. Извадих късмет, че Кей не ме заряза, макар да не ѝ беше лесно. Изгубихме къщата и разни други неща, но това бяха само вещи. В такива моменти разбираш кое е важното. Тя и децата се стегнаха и издържаха. Родителите ѝ им бяха огромна опора. Но имаше толкова разводи, толкова съсипани животи. Година по-късно ударих дъното и тогава реших да не оставя затворът да ме съсипе. Започнах да работя в юридическата библиотека и помогнах на много хора. Освен това започнах да уча, за да се явя отново на изпита за адвокатска правоспособност. Исках да се върна в професията.
— Колко от някогашните ни приятели практикуват право сега?
Ламар се усмихна и изсумтя.
— Не знам за никого. Това е буквално невъзможно, ако си осъден за углавно престъпление. Но аз имах безупречно досие в затвора, изчаках подходящ момент, явих се на изпита, събрах много препоръки и тъй нататък. Два пъти ме късаха, но на третия път се получи. Сега съм незначителен, но самостоятелен адвокат в малко градче, който изкарва шейсет хиляди годишно. За щастие, Кей печели повече от мен, затова можем да плащаме за образованието на децата. — Той отхапа от сандвича си и каза: — Омръзна ми да говоря. А ти как от плажен лентяй стана съдружник в „Скъли“?
Мич се усмихна и отпи от чая си.
— Това с лентяйството не продължи дълго, писна ми. За известно време беше окей, но после трябваше да се върнем в реалния живот. Напуснахме островите и няколко месеца обикаляхме Европа, пътувахме с влак само с раниците на гърба си. Един ден се озовахме в Кортона, живописно градче в Тоскана, недалече от Перуджа.
— Не съм ходил в Италия.
— Красиво планинско село. Минахме покрай малка къща съвсем близо до площада и аз забелязах табелата на прозореца. Даваше се под наем за триста евро на месец. Какво пък, казахме си. Толкова приятно прекарахме първия месец, че наехме къщата и за следващия. Собственичката държеше и един пансион наблизо, който винаги беше пълен с американски и британски туристи, които искаха да посещават готварски курсове. Аби също се записа и се запали по италианската кухня. Аз се съсредоточих върху италианските вина. Останахме три, четири, пет месеца, накрая наехме къщата за цяла година. Аби стана су шеф, а аз поработвах каквото ми паднеше и се опитвах да се правя на италианец. Наехме си частен учител за езика и здравата залягахме над речниците. След година престанахме да си говорим на английски вкъщи.
— А тогава аз лежах в затвора.
— Продължаваш ли да ме обвиняваш за това?
Ламар уви остатъка от сандвича си във восъчната хартия и го избута настрани.
— Не, Мич. От днес преставам да ти се сърдя.
— Благодаря. Аз също.
— Е, как се появиха в картинката „Скъли и Пършинг“?
— След три години стана време да продължим напред. И двамата искахме да градим кариера и да създадем семейство. Установихме се в Лондон и аз просто ей така отидох в кантората на „Скъли“ да поразпитам. Дипломата от Харвард отваря доста врати. Предложиха ми работа и аз приех. След две години в Лондон решихме да се върнем в Щатите. Освен това Аби беше бременна и искахме да отгледаме децата си тук. Това е моята история.
— По-хубава е от моята.
— Изглеждаш доволен от живота си тук.
— Здрави сме и сме щастливи. Нищо друго няма значение.
Мич разклати ледените кубчета в празната си чаша. Беше приключил със сандвича и салатата си.
Ламар се усмихна и каза:
— Преди няколко години бях в Ню Йорк по правен казус за един клиент. Взех такси до Брод Стрийт номер сто и десет, където е твоята сграда, застанах отпред и вдигнах поглед към небостъргача — осемдесет етажа. Впечатляваща сграда, но просто една от хилядите такива. Международната централа на „Скъли и Пършинг“, най-голямата юридическа фирма в света, но всъщност поредното име в препълнения указател. Влязох вътре и се полюбувах на фоайето. На асансьорите. На ескалаторите във всички посоки. На чудатото съвременно изкуство, което сигурно струваше цяло състояние. Седнах на една пейка и гледах как хората влизат и излизат, неистовата блъсканица на добре облечените професионалисти, половината от които говореха по телефоните и се мръщеха важно. Всички бяха хукнали презглава да спечелят следващия долар. Не търсех теб, Мич, но си мислех за теб. Запитах се: ами ако той ме забележи и дойде при мен? Какво ще му кажа? Какво ще ми каже той? Нямах отговор, но се почувствах горд с теб, моя стар приятел, който беше толкова успял. Ти оцеля след „Бендини“ и сега си играч на световната сцена.
— Ще ми се да бях забелязал, че седиш там.
— Нямаше как, защото никой не вдигаше поглед. Никой не отделяше време да се порадва на обстановката, на изкуството, на архитектурата. Лудо бъхтене, това е точното описание.
— Аз съм щастлив там, Ламар. Живеем добре.
— Радвам се за теб.
— Ако дойдете с Кей, с радост ще ви посрещнем.
Ламар се усмихна и поклати глава.
— Мич, стари приятелю, това никога няма да стане.
