От тъмното се показа Кларк и отиде право при майка си за прегръдка. Картър го последва пет минути по-късно. Мич наля две малки чаши портокалов сок и ги попита какво предстои днес в училище. Както винаги, Кларк се разсънваше бавно и беше мълчалив на закуска. Бъбривецът Картър обикновено говореше от името на двамата сутрин.
Когато момчетата си избраха да закусват гофрети и банани, Мич излезе от кухнята и отиде да вземе душ. Точно в осем без петнайсет тримата мъже в къщата прегърнаха Аби за „довиждане“ и поеха към „Ривър Латин“. Когато не беше извън града и времето го позволяваше, той изпращаше близнаците до училището. То се намираше само през четири преки и разходката до там винаги беше приятна, особено ако баща им ги придружаваше. Близо до сградата на „Ривър Латин“ се появиха още момчета, които вървяха в същата посока. Носеха униформи — тъмносин блейзър, бяла риза и панталон в цвят каки. Всеки сам избираше обувките си, затова те бяха пъстра смесица от скъпи маратонки, туристически обувки, кецове и мокасини.
Мич и Аби още се притесняваха дали са избрали правилното училище за синовете си. Плащаха за най-елитното в града, но и те като повечето родители искаха по-разнообразна среда. За разлика от всяко друго място „Ривър Латин“ имаше 90 процента бял и изцяло момчешки състав. Тъй като бяха завършили посредствени държавни училища обаче, двамата съзнаваха, че имат само една възможност да дадат добро образование на децата си. Засега не предвиждаха смяна на училището, но безпокойството им растеше.
Той се сбогува с близнаците без излишни прояви на обич, обеща да се видят вечерта и забързано се отдалечи към метрото.
Когато влезе в небостъргача на Брод Стрийт и тръгна да прекосява високия атриум, Мич спря и си спомни разказа на Ламар за посещението му тук. Видя пейките от хром и кожа до стъклената стена и седна на една от тях. С усмивка наблюдаваше сутрешния мравуняк, стотиците добре облечени млади професионалисти, нетърпеливи да започнат деня и мислено подканящи ескалаторите да се движат по-бързо. Наистина би било шок за адвокат от малко градче със спокойна практика.
Радваше се, че е направил усилие да се срещне със стария си приятел, но това нямаше да се случи повече. Ламар дори не се беше ръкувал с него на раздяла. Двамата имаха твърде много неприятни спомени.
Той погледна часовника си и си помисли, че преди двайсет и четири часа седеше в някогашен автосалон за понтиаци в съмнителен квартал на Мемфис и чакаше за среща, която всъщност не желаеше.
Името му прозвуча рязко, изтръгна го от хаотичните мисли и го върна в действителността. Уили Бакстром приближаваше към него с дебело куфарче на кожена презрамка.
— Добро утро, Уили — поздрави Мич и се изправи.
— Работя тук от трийсет години и нито веднъж не съм виждал някой да използва пейките. Добре ли си?
— Твърде заети сме, за да сядаме. Как ще спечелиш пари от клиент, ако седиш във фоайето?
— Няма как.
Двамата се отдалечиха от пейката и се вляха в гъмжилото пред цяла стена с асансьори. След като се натъпкаха вътре и потеглиха нагоре, Уили каза тихо:
— Ако имаш няколко свободни минути днес, мини да ми разкажеш за Еймъс.
— Разбира се. Ходил ли си в кантората му в онази автокъща?
— Не съм, но от години слушам за нея.
— Останах с впечатлението, че докато трае срещата ти с адвокат, могат да ти сменят маслото на колата.
Човекът на върха на „Скъли и Пършинг“ беше Джак Руш, ветеран в професията с четиресетгодишен опит, който продължаваше да работи усилено дори през последните месеци преди седемдесетия си рожден ден. Фирмата пенсионираше служителите си на седемдесет, без изключение. Беше умна политика, но страшно непопулярна. Повечето по-възрастни съдружници бяха известни експерти в своите области и вземаха огромни хонорари. Щом напуснеха, познанията им си тръгваха заедно с тях, прекъсваха се и дългите им взаимоотношения с клиентите, основани на взаимно доверие. От една страна, изглеждаше недалновидно да се поставя такъв задължителен праг, но младите го изискваха. Съдружниците на четиресет и няколко години като Мич се стремяха да получат място на върха. Младите адвокати бяха страшно амбициозни и много от тях отказваха да започнат работа в големи фирми, които не разчистват полето, като пенсионират възрастните.
Затова Джак Руш броеше дните. Официално се водеше управляващ съдружник и като такъв ръководеше фирмата подобно на главен изпълнителен директор на корпорация. Все пак това беше организация на горди професионалисти, а не корпорация, затова и титлите имаха повече тежест. Управляващ съдружник и толкова.
Когато Джак се обаждаше, всички адвокати в сградата изоставяха заниманията си, защото те едва ли бяха по-важни от онова, за което ги търсеше той. Но Джак беше добър управител и знаеше, че не бива да прекъсва работата на служителите си и да се налага. Имейлът от него канеше Мич да отиде в кабинета му в десет сутринта, „ако е удобно“.
Удобно или не, Мич смяташе да бъде там пет минути по-рано.
