— Дълга история, затова ще ти разкажа кратката версия. През деветдесетте години имаше банда своеволни ченгета в Агенцията за борба с наркотиците, които бяха решили, че най-добрият начин да водят война с дрогата е да избиват пласьорите. Работеха с информатори, доносници и други боклуци от бранша и устройваха клопки. Когато се появяваше доставчикът със стоката, те просто го убиваха. Защо да се главоболят с арести, съдебни процеси и други подобни, след като могат да постигнат справедливост чрез саморазправа, а на властите и пресата това им дай. Много ефикасен начин да извадиш пласьорите от играта.
Мич изгуби ума и дума, затова реши да си пие кафето и да слуша.
— И до ден днешен не са разобличени, затова никой не знае на колко трафиканти са устроили засади. И, честно казано, на никого не му пука. Като обърна поглед назад, те май бяха изгубили ентусиазма си, след като Тад застрелял трима от колегите им. Случило се на трийсет и пет километра северно от Мемфис, на един пункт за доставка в провинцията. Имало известни подозрения, няколко адвокати събрали две и две, но никой не си направил труда да се задълбочи. Замесени били жестоки и зли служители на закона, които действали по свои правила. А хората, които знаели за това, с радост им помагали да си прикрият следите.
— И ти си знаел?
— Да кажем, че подозирах, но ние нямаме достатъчно служители, за да разследваме нещо толкова невероятно. Гоня крайни срокове за обжалване на присъди къде ли не. Тад обаче от самото начало знаеше, че това е клопка, и когато ни уволни, отправи доста налудничави обвинения. Мисля, че беше напипал нещо. Но бедното момче беше толкова неуравновесено, че човек трудно можеше да го приеме на сериозно.
— Каква е вероятността това да не е самоубийство?
Еймъс изсумтя и избърса носа си с ръкав.
— Бих заложил доста пари, а нямам в излишък, че Тад не е сложил край на живота си. Допускам, че властите са искали да му затворят устата веднага, вместо да изчакат да го убият по надлежния ред през юли. Само че никога няма да разберем, защото разследването, ако изобщо може да се нарече така, просто ще замаже следите. Няма начин да научим истината. Още един човек си е отишъл и на никого не му пука.
— Съжалявам.
Мич малко се изненада, че адвокат, който не е успял да спаси двайсет клиенти от екзекуция, се държи толкова емоционално. Нима с времето не ставаш по-коравосърдечен, по-безчувствен? Той не възнамеряваше да узнае. Неговото време в това малко кътче от света на работата про боно току-що беше изтекло.
— И аз съжалявам, че си пътувал чак до тук, Мич.
— Няма проблем. Струваше си да се запознаем и да видя фирмата ти.
Еймъс махна към гаражната врата, закрепена за тавана.
— Какво ще кажеш? Кой друг практикува право в стара автокъща за понтиаци? Обзалагам се, че в Ню Йорк нямате такива.
— Сигурно нямаме.
— Пробвай. Имаме свободно място, един служител ни напусна миналата седмица.
Мич се усмихна и овладя смеха си. Не искаше да го засегне, но сигурно заплатата на Еймъс беше по-ниска от неговите данъци за апартамента му в Манхатън.
— Благодаря, вече съм опитвал в Мемфис.
— Помня. Навремето се вдигна доста шум около онази история с „Бендини“. Цяла фирма изгърмя и всички отидоха в затвора. Как се забравя такова нещо? Твоето име обаче почти не се споменаваше.
— Имах късмет да се измъкна.
— И няма да се върнеш?
— Няма да се върна.
От автомобила под наем Мич се обади на секретарката си и я помоли да му купи нов билет за връщане. Беше изпуснал сутрешния директен полет до „Ла Гуардия“. Прекачването щеше да му отнеме часове и да го изпрати да кръстосва страната. Имаше директен полет от Нашвил в 17:20 ч. Пътуването до летището щеше да се съчетае добре с една идея, която той обмисляше.
Движението се разреди, Мемфис остана зад гърба му и неочаквано го завладя силно въодушевление. Току-що беше избегнал ужасно неприятно преживяване, а сюжетната линия с наркоченгета, които действат самоволно, можеше да докара язва на всеки адвокат. Мич беше поел удар в името на целия отбор, беше направил огромна услуга на Уили Бакстром и сега отново бягаше от Мемфис, но този път без заплахи и само с ръчен багаж.
Имаше предостатъчно време, затова караше по двулентовите шосета и се наслаждаваше на приятното пътуване. Пропусна няколко обаждания от Ню Йорк, но се чу с Аби, докато караше спокойно с осемдесет километра в час. Градчето Съмрол се намираше на два часа път източно от Мемфис и на един час западно от Нашвил. Беше столицата на окръга и имаше 18 000 жители, доста голямо население за тази част на селскостопанския Юг. Мич следваше табелите и скоро се озова на главната улица, която беше от едната страна на градския площад. Насред площада се издигаше добре запазената сграда на съда от XIX в. със статуи, беседки, паметници и разпръснати пейки под сенките на огромни дъбове.
Той паркира пред един магазин за дрехи и обиколи площада. Както винаги, имаше колкото искаш адвокати и малки кантори. За пореден път се запита защо старият му приятел бе избрал този живот.
