Така и стана. Секретарка го въведе във великолепния ъглов кабинет точно в десет. Наля му кафе от сребърна кана и му предложи да опита пресните сладкиши, наредени на плато върху бюфета. Мич си спомни за Чан и за неговата орда от лаоски готвачи, които щяха да нахлуят в кухнята му след няколко часа, затова благодари и отказа.
Двамата с Джак седнаха пред малка масичка в ъгъла на кабинета. От шейсетия етаж гледката към пристанището беше още по-впечатляваща, но Мич беше твърде съсредоточен, за да се възхищава на пейзажа. Хората, които работеха в най-високите сгради на Манхатън, бяха свикнали да не обръщат внимание на гледките, пред които посетителите ахваха.
Джак имаше хубав тен, беше в чудесна форма и носеше един от елегантните си ленени костюми. Изглеждаше с петнайсет години по-млад — жалко, че щеше да напусне. Сега обаче нямаха време да обсъждат фирмената политика, с която самият Джак се беше съгласил преди трийсет години и не възнамеряваше да променя.
— Вчера говорих с Лука — каза той мрачно. Явно нещо сериозно се беше объркало.
Във вселената на „Скъли“ съществуваше само един Лука. Преди двайсет години, когато имаше вълна от сливания между най-големите американски юридически фирми и поглъщания на по-малки от цял свят, „Скъли“ бяха убедили Лука Сандрони да се присъедини към тях. Той беше изградил солидна международна фирма в Рим и беше много уважаван в Европа и Северна Африка.
— Как е Лука?
— Не е добре. Не ми каза нищо конкретно, всъщност говореше доста неопределено, но по време на лекарски преглед получил крайно неприятни новини. Не каза точно какви и аз не го попитах.
— Това е ужасно.
Мич го познаваше добре. Лука посещаваше Ню Йорк няколко пъти годишно и си прекарваше чудесно. Беше вечерял на масата на Аби, а семейство Макдиър бяха отсядали в просторната му къща в центъра на Рим. Те бяха живели в Италия, познаваха езика и културата и това означаваше много за него.
— Иска да заминеш за Рим колкото се може по-скоро.
Странно защо Лука не беше отправил молбата си направо към него, но явно държеше да спази йерархията. След като беше потърсил най-напред Джак, значи изпращаше посланието, че Мич трябва да зареже всичко и незабавно да отлети за Рим.
— Разбира се. Имаш ли представа какво иска той?
— Свързано е с турската строителна фирма „Ланнак“.
— Работил съм с „Ланнак“, но не много.
— Лука отдавна представлява фирмата, чудесни клиенти са. Но сега в Либия е започнала поредната разправия и „Ланнак“ са замесени.
Мич кимна и се опита да овладее усмивката си. Очертаваше се поредното страхотно приключение! През четирите години, откакто беше съдружник, той си беше изградил репутация на ръководител на нещо като юридически корпус за бързо реагиране. „Скъли“ го изпращаше да спасява клиенти в беда. Мич ценеше тази роля и се опитваше да я разширява, като същевременно не я отстъпваше на друг.
— Както обикновено, Лука не сподели много подробности — продължи Джак. — Той мрази да говори по телефона, както и да пише имейли. Знаеш, че обича да обсъжда деловите въпроси на дълги обеди в Рим, за предпочитане на открито.
— Звучи ужасно. Заминавам в неделя.
„Скъли и Пършинг“ бяха прочути с луксозните си офиси навсякъде по света. Вече бяха стъпили в трийсет и един града на пет континента и продължаваха да се разрастват, тъй като за тях цифрите имаха значение. Наемаха най-хубавите места на престижни локации, обикновено в по-високи и по-нови сгради, проектирани от най-модерните архитекти. После изпращаха собствен екип интериорни дизайнери, които обзавеждаха всеки кабинет с картини и предмети на изкуството, мебели, платове и осветление, характерни за региона. В който и офис на „Скъли“ да влезеше човек, веднага виждаше, докосваше и помирисваше скъп вкус. Клиентите очакваха точно това. Срещу почасовите хонорари, които плащаха, те държаха да виждат успех.
През единайсетте години, откакто работеше във фирмата, Мич беше посетил десетина от офисите, предимно в Щатите и в Европа, и, честно казано, блясъкът започваше да му омръзва. Всяко пространство беше различно, но всички някак си приличаха, затова той вече не отделяше време да оценява огромните суми пари, които висяха по стените и застилаха подовете. След известно време всичко започна да се слива в съзнанието му. Напомни си обаче, че разкошът не е заради него, а за другите: за богатите клиенти, бъдещите партньори и адвокатите, които ги посещаваха. Улови се, че и той мърмори като другите съдружници за разходите около поддръжката на лъскава фасада. Голяма част от тези пари можеха просто да отидат в джобовете им.
