Дейнсбъро, щата Кентъки, сякаш беше в друг свят и Мич никога не го споменаваше. Мислеше за него обаче, докато гледаше синовете си да се смеят и да играят със своите приятели. Беше тренирал всички спортове, които градчето предлагаше, но не помнеше родителите му да са гледали и един негов мач. Баща му почина, когато той беше още малък, а след това майка му се хвана на няколко нископлатени работи, за да издържа него и брат му Рей. Тя нямаше време за мачове.
Тези деца бяха големи късметлии. Живееха охолно, учеха в частни училища и се ползваха с подкрепата на родителите си, които се ангажираха с техните занимания. Мич често се тревожеше, че момчетата му може да станат твърде разглезени и мекушави, но Аби не беше съгласна. Училището поставяше много високи изисквания и стимулираше децата за високи постижения. Кларк и Картър поне засега бяха будни и добре възпитавани деца както в училището, така и у дома.
Аби се разстрои от новината, че Лука е тежко болен. Познаваше много съдружници в „Скъли“ по цял свят, но Лука ѝ беше любимец. Не ѝ допадна, че Мич ще пътува до Либия, но след като той я уверяваше, че ще е в безопасност, тя не възразяваше. Не че би имало полза. Откакто стана съдружник преди четири години, той пътуваше постоянно. Аби често го придружаваше, особено ако дестинацията беше вълнуваща. Най-много обичаше европейските градове. Можеше да разчита на родителите си, на по-малката си сестра и на многобройните бавачки, така че винаги се намираше кой да гледа децата. Само че момчетата пораснаха и станаха по-енергични, затова Аби се опасяваше, че ще трябва да намали пътешествията си. Същевременно подозираше, макар да не го казваше, че успехът на съпруга ѝ ще е съпроводен с още по-чести отсъствия.
Късно вечерта тя запари кана чай от лайка, който уж действал като приспивателно, и двамата седнаха на канапето да поговорят, докато чакаха да им се доспи.
— Една седмица ли ще отсъстваш? — попита Аби.
— Нещо такова. Графикът не е ясен, защото не можем да предвидим какво ще се случи. Основният екип на „Ланнак“ още е на моста и ни увериха, че един от главните им инженери ще бъде на наше разположение.
— Ти какво разбираш от строителство на мостове? — изкиска се Аби.
— Нищо, но се уча. Всяко дело е ново приключение. В момента почти всички адвокати от „Скъли“ ми завиждат.
— Това е много народ.
— Така е и докато аз прекосявам пустинята с джип и търся един великолепен мост, струващ над един милиард долара, по който не се стига никъде, останалите ми колеги ще си стоят на бюрата и ще се тревожат събират ли достатъчно платени часове.
— И друг път съм го чувала.
— И сигурно пак ще го чуваш.
— Е, моментът е подходящ. Майка ми се обади днес, че пристигат за уикенда.
О, идеален е, помисли си Мич. Преди сигурно щеше да го каже на глас и отново да засегне жена си, обаче вече беше започнал неловкия процес на помирение с родителите ѝ. Беше напреднал в тази посока, но отначало му се струваше много трудно.
— Какво сте планирали? — попита той от учтивост.
— Всъщност нищо. Може да вечерям с момичетата в събота и нашите да гледат децата.
— Направи го. Имаш нужда да се поразсееш.
Войната започна преди около двайсет години, когато родителите ѝ настояха тя да развали годежа и да зареже този голтак Макдиър. И двете семейства бяха от Дейнсбъро — толкова малко градче, че всеки познаваше всеки. Баща ѝ беше управител на банка и семейството се държеше на положение. Семейство Макдиър нямаха нищо.
— Татко каза, че може да заведе момчетата да гледат „Янките“.
— Трябва да ги заведе да гледат „Метс“.
— Картър ще се съгласи с теб. И точно затова Кларк става фен на „Янките“.
Мич се засмя и каза:
— Имам брат. Помня какво беше.
— Как е Рей?
— Добре е. Говорихме преди два дни, няма промяна.
Седмица преди да завършат колежа, Мич и Аби се ожениха в малкия параклис на кампуса в присъствието на двайсетина приятели и нито един роднина. Нейните родители бяха толкова гневни, че бойкотираха сватбата — тежък удар за Аби. Минаха години, преди тя да бъде в състояние да обсъжда случилото се с психотерапевт. Мич никога нямаше да им прости истински. Рей щеше да дойде на сватбата, ако не беше в затвора. Сега той работеше като капитан на чартърно корабче в Кий Уест.
Благодарение на усилията си Мич вече можеше да се държи вежливо с тъста и тъщата си, да вечеря с тях и да им позволява да гледат внуците си. Когато влизаха в дневната обаче, той се ограждаше със стени и всичко останало ставаше недостъпно.
Не можеха да отсядат в апартамента. Мич твърдеше, че не е достатъчно голям. Не биваше да питат за работата му, макар да беше очевидно, че позицията му на съдружник осигурява на семейството му начин на живот, който далеч превъзхожда всичко в Дейнсбъро. Родителите на Аби не можеха да очакват и не очакваха семейство Макдиър да ги посещават в Кентъки. Мич нямаше да се върне повече там.
Дипломата по право от Харвард донякъде притъпи тяхното неодобрение към зет им, но само за кратко. Преместването в Мемфис ги озадачи, а след фиаското там и изчезването на Аби за месеци те обвиниха Мич и отново го презряха.
