— Вино? — попита Лука.
— Само ако и ти пиеш.
— Аз ще се въздържа.
Сервитьорът си тръгна.
— Мич, искам да те помоля за една услуга.
Как би могъл да му откаже точно в този момент?
— Слушам те.
— Познаваш дъщеря ми Джована.
— Вечеряхме в Ню Йорк два пъти, струва ми се. Тя беше на летен стаж в една юридическа фирма. Май „Скадън“.
— Точно така. Знаеш, че тя е в лондонския ни офис вече пета година и се справя добре. Обсъждах с нея случая на „Ланнак“ и тя много би желала да се включи. От известно време се е заседяла в офиса, работи по деветдесет часа на седмица и се нуждае от малко слънце и чист въздух. Ще ти трябват няколко адвокати за черната работа и бих искал да включиш Джована. Много е умна и е страшно трудолюбива. Няма да те разочарова.
Освен това Мич имаше много жив спомен, че Джована е изключително привлекателна.
Молбата беше лесна за изпълнение. Щеше да има много черна работа — изчитането на документи и подреждането им, анализирането на доказателства, снемането на клетвени показания, писането на досиета. Мич щеше да надзирава всичко, но досадната работа щеше да се падне на по-млади адвокати.
— Да я включим тогава — каза той. — Ще ѝ се обадя и ще я посрещна в отбора.
— Благодаря ти. Тя много ще се зарадва. Опитвам се да я убедя да се върне в Рим поне през следващата година. Имам нужда да е наблизо.
Мич кимна, но не му хрумваше какво да каже. Поднесоха им храната и те се заеха с обяда си. Площадът се оживяваше, защото служителите от околните сгради излизаха да си потърсят нещо за ядене. Имаше страшно много пешеходци, а на Мич никога не му омръзваше да ги наблюдава.
Лука престана да се храни, защото внезапна болка скова гърба му.
Пристъпът премина и той се усмихна, като че ли всичко беше наред.
— Ходил ли си в Либия, Мич?
— Не. Никога не ми се е искало.
— Много интересно място, честна дума. Баща ми живя там през трийсетте, преди войната, когато Италия се опитваше да колонизира страната. Сигурно знаеш, че италианците не ги бива много като колонизатори. Това го остави на британците, на французите, на испанците, дори на холандците и португалците. Кой знае защо, италианците така и не схванаха как се прави. Ние си заминахме след войната, но баща ми остана в Триполи до шейсет и девета година, когато Кадафи завзе властта с военен преврат. Историята на Либия е много интересна, струва си човек да се запознае с нея.
Мич не само никога не се беше канил да посети тази страна, но и не беше проявявал интерес към нейната история. Усмихна се и отвърна:
— Следващата седмица ще съм готов да напиша дисертация.
— През първите десет години от практиката си представлявах италиански фирми, които въртяха бизнес в Либия. Често ходех там, дори няколко години имах малък апартамент в Триполи, където срещнах една жена, мароканка.
В погледа му отново се появи искра. Мич се запита колко ли приятелки е имал по света навремето.
— Голяма красавица беше — каза Лука тихо и мечтателно.
Как иначе! Лука Сандрони не би си губил времето с невзрачна жена.
На чаша еспресо и задължителната италианска цигара след обяда Лука каза:
— Защо не се отбиеш в Лондон да се видиш с Джована? Ще ѝ стане приятно, ако я поканиш лично да участва в този случай. Провери как е, кажи ѝ, че аз съм добре.
— А добре ли си, Лука?
— Всъщност не. Остават ми по-малко от шест месеца, Мич. Ракът е агресивен и почти нищо не може да се направи. Случаят е твой.
— Благодаря ти за доверието. Няма да те разочаровам.
— Сигурен съм, но се опасявам, че няма да доживея да видя резултата.
Два часа преди да се качи на самолета за Лондон, Мич внезапно промени плановете си и взе последния билет за полет до „Кенеди“ в Ню Йорк. У дома го чакаше спешен ангажимент. Вечерята с Джована можеше да почака.
Прикован на тясната седалка за осем часа, той прекара времето както винаги на дълги полети — зарови се в дебелите папки, които бяха толкова скучни, че предрема на няколко пъти. Най-напред провери графика и сегашните членове на Обединената арбитражна комисия и прочете биографиите на нейните двайсет членове. Назначаваше ги една от многото комисии на ООН за период от пет години. Прекарваха много време в Женева и разполагаха с щедри суми за лични разходи. Бивш член на комисията навремето му беше казал на питие в Ню Йорк, че ОАК е една от най-хубавите служби в света за застаряващи адвокати с международна кариера и контакти. Както винаги, списъкът беше пълен с ярки правни умове от всички континенти, повечето от които по едно или друго време бяха преминали през университет от Бръшляновата лига — или бяха учили там, или бяха преподавали. Документацията на комисията беше на английски и френски, но приемаха работа на всякакви езици и успяваха да се справят. Преди две години Мич се беше явявал пред ОАК по делото на аржентински зърнен кооператив, който настояваше южнокорейски вносител да му изплати щети. Двамата с Аби прекараха в Женева три дни като на меден месец и още ги споменаваха. Мич спечели делото, получи парите и изпрати солидна сметка за хонорара си в Буенос Айрес.
