С времето някои проблеми отпаднаха и всички подхождаха по-зряло. Психотерапевт помогна на Аби да прости на родителите си. Същият психотерапевт установи, че при съпруга ѝ нещата стоят различно, но все пак направи малък пробив — макар и неохотно, Мич се съгласи да се държи вежливо, когато е в една стая с тях. Постепенно постигнаха още някакъв напредък, който се дължеше на любовта на Мич към съпругата му, а не на манипулациите на психотерапевта. И както се случваше често в семействата със сложни взаимоотношения, раждането на внуците поизглади неразбирателствата.
— А майка ти? — попита тихо Аби.
Той отпи от чая си и поклати глава.
— Все така, мисля. Рей я посещава веднъж седмично, поне така казва. Аз се съмнявам.
Майка му прекарваше последните години от живота си в старчески дом във Флорида. Имаше деменция и с всеки изминал ден се приближаваше към края.
— Какво прави човек в Триполи?
— Не знам. Язди камили. Играе на стражари и апаши с терористите.
— Не е смешно. Влязох в сайта на Държавния департамент. Правителството определя Либия като терористична държава, където явно мразят американците.
— Че кой не мрази американците?
— Държавният департамент казва, че Либия може да се посещава, но трябва да се вземат мерки за сигурност.
— Лука знае за тази страна повече от бюрократите във Вашингтон.
— Просто не ми се иска да заминаваш.
— Трябва, а и всичко ще е наред. Нашите охранители са по-бързи от терористите.
— Много забавно.
Преди няколко години Мич щеше да изстреля нещо като: „Предпочитам Революционната гвардия пред твоите родители“.
Мисълта го накара да се усмихне, но после просто я подмина. След терапия за няколко хиляди долара поне се беше научил да си държи езика зад зъбите.
Често го хапеше до кръв.
Нямаше директни полети от Ню Йорк до Триполи. Маратонът започна с осемчасово нощно пътуване с италианските авиолинии до Милано, където по разписание имаше двучасов престой преди полета с египтяните до Кайро, който закъсня с два часа без никакви обяснения и извинения. Последва бавна и мъчителна отмяна на полети и нови резервации, след което Мич трябваше да прекара тринайсет часа на летището в Кайро, като дремеше и четеше, докато някой някъде оправяше тази каша. Оправяше ли я всъщност? Единственото хубаво нещо беше, че престоят му тук няма да е пълна загуба на време. „Ланнак“ щяха да платят за всеки час.
Когато излетя от Ню Йорк, поне половината пътници му се сториха „западняци“, с други думи, такива, които, общо взето, изглеждаха, обличаха се, говореха и се държаха като него. Повечето от тези хора слязоха в Милано, а когато Мич се качи на полета на тунизийските авиолинии за последната част от пътуването си, самолетът беше пълен с хора, които определено не бяха „западняци“.
Не го смущаваше фактът, че в момента е малцинство. Либия насърчаваше туризма и привличаше половин милион посетители годишно. Триполи беше оживен град с два милиона жители и бизнес квартали с местни банки и корпорации. В страната бяха регистрирани десетки чужди компании, а в някои квартали на Триполи и Бенгази имаше оживени международни общности с британски и френски училища за децата на изпълнителните директори и дипломатите.
Както правеше често по време на пътуванията си до отдалечени места, Мич се усмихна при мисълта, че със сигурност е единственото момче от Кентъки в самолета. И макар че никога не го споменаваше, той се гордееше с постиженията си и искаше още. Беше амбициозен както винаги.
Почти трийсет часа след като беше излетял от Ню Йорк, той слезе от самолета на международното летище „Митига“ в Триполи и се затътри с тълпата за проверка на паспортите. Повечето табели бяха на арабски, но имаше и достатъчно на английски и френски, за да насочват потока от хора. Управлявана с желязна ръка от полковник Кадафи, Либия в продължение на трийсет и пет години беше държава с военен режим и както в повечето страни, където властта се крепеше на заплахи, и тук смятаха за важно веднага да натрапят на новопристигналите присъствието на тежковъоръжени войници. Те обикаляха залите на модерното летище в спретнатите си униформи, охраняваха пунктовете за проверка и оглеждаха намръщено преминаващите край тях чужденци.
Мич се скри зад слънчевите си очила и се помъчи да не им обръща внимание. По възможност не поглеждаше никого в очите. Същия навик си беше изградил отдавна и за нюйоркското метро.
Опашките пред гишетата за паспортна проверка бяха дълги и се движеха бавно. Помещението беше горещо и задушно. Когато един войник кимна на Мич към свободно гише, той излезе напред и подаде паспорта и визата си. Митническият служител не се усмихна, а когато видя, че е американец, се намръщи още повече. Измина минута, после втора. Граничните проверки и бездруго опъват нервите на всеки пътник. Може би имаше някакъв проблем с паспорта му. В страна като Либия винаги се таеше ужасът, че някой американец може изневиделица да се окаже повален на пода, да му щракнат белезниците, да го отведат и да го тикнат в затвора до живот. Мич обичаше тръпката на непознатото.
