Не беше трудно да спечелиш дело пред ОАК, стига фактите да са в твоя полза. Комисията имаше юрисдикция, защото договорите — като този за моста между „Ланнак“ и либийското правителство — съдържаха ясно разписана клауза, която задължаваше и двете страни да разрешават споровете си в ОАК. Освен това Либия, като буквално всяка друга държава, беше страна по различни договори, целящи улесняването на международната търговия и търсенето на отговорност от неетични изпълнители, каквито винаги имаше в изобилие.
Спечелването на делото беше относително лесно, но получаването на парите беше друго нещо. Десетки държави мамеха, като охотно подписваха договори и споразумения, които им бяха необходими, за да си свършат работата, но всъщност нямаха никакво намерение да плащат обезщетенията, присъдени от арбитъра. Колкото повече четеше Мич, толкова повече осъзнаваше, че Либия отдавна се опитва да се отметне от сделки, които на хартия са изглеждали печеливши, но впоследствие са се провалили.
Според разузнаването на „Скъли“ мостът беше идеален пример за хаотичните мечти на Кадафи. Той се влюбил в идеята за огромно съоръжение насред пустинята и поръчал да го построят. После изгубил интерес и се насочил към други важни проекти. В един момент някой го убедил, че идеята не струва, но досадните турци вече искали от него солидни суми.
Искът на Лука пред ОАК беше дълъг деветдесет страници и докато го прочете, Мич почти заспа.
Спешният ангажимент у дома беше младежки бейзболен мач в Сентръл Парк. Картър и Кларк играеха за „Брузърс“, сериозен претендент в дивизията на децата до осем години на полицейската лига в града. Картър беше кетчър и много му харесваше да е потен и мръсен. Кларк обикаляше по периферията на игрището и пропускаше половината екшън. Мич нямаше почти никакво време да тренира отбора, но си предлагаше услугите като помощник-треньор и следеше кой влиза в игра. Задачата му беше много важна, защото, ако някое дете независимо от таланта или интереса му изиграеше дори един ининг по-малко от другите, родителите щяха да устроят засада на Мич след мача.
След няколко леки сблъсъка с родители Мич вече се чудеше дали да не насочи интереса на близнаците към индивидуални спортове като голф и тенис. Само че някои родителите там също бяха страховити. Може би планинският трекинг и ските щяха да се окажат по-приятни.
Момчетата стояха рамо до рамо в антрето, докато Мич оглеждаше екипите им. Аби се тревожеше, че вече закъсняват. Тръгнаха набързо и профучаха по Шейсет и осма улица към Сентръл Парк Уест. Отборите бяха на едно от многото игрища на Голямата морава и се разгряваха отстрани, докато треньорите подвикваха и родителите се скупчваха близо един до друг заради понижаващите се температури.
Укриването на резервната скамейка си имаше своите трудности, но Мич го предпочиташе пред зрителските места, където възрастните не спираха да говорят за кариерите си, за имоти, нови ресторанти и нови бавачки, нови треньори, училища и тъй нататък.
Съдиите пристигнаха и мачът започна. Деветдесет минути Мич седя на скамейката сред една дузина осемгодишни хлапета и успя да се изключи от света. Водеше статистика на играта, правеше смените заедно с главния треньор Мъли, укоряваше съдиите, дразнеше треньора на противниковия отбор и се наслаждаваше на моментите, когато собствените му синове сядаха до него на скамейката и тримата си приказваха за бейзбол.
„Брузърс“ премазаха „Рамс“ и след финалния аут играчите и треньорите се подредиха за ръкостисканията след мача. Треньорите — Мъли и Мич — бяха твърдо решени да научат играчите си на спортсменско поведение, затова им даваха личен пример. Победата винаги е приятна, но много по-важно е да се печели с класа.
В един пренаселен град с твърде малко игрища и твърде много деца мачовете бяха ограничени по време, не по брой на инингите. Следващият мач започваше веднага след техния, затова трябваше да освободят игрището. Победителите от „Брузърс“ и техните родители се отправиха към една пицария на Кълъмбъс авеню, където заеха дълга маса в дъното и си поръчаха вечеря. Бащите пиеха големи бири, майките — шардоне, а играчите, горди с изцапаните си екипи, нагъваха пици и гледаха мач на „Метс“ на големия екран.
Почти всички бащи работеха във финансовия сектор, правото или медицината и произхождаха от заможни семейства от цялата страна. Не споменаваха често кой откъде е. Добронамерено обсъждаха колежански футболни съперничества, любими голф игрища и други подобни, но разговорът рядко се насочваше към родните им градове. Сега бяха в Ню Йорк, на голямата сцена, живееха нашироко, гордееха се с успеха си и се мислеха за истински нюйоркчани.
