Тя звучеше добре, може би малко сънено. С пламналото си гърло и пресъхналата уста Мич вероятно звучеше като човек, който умира.
— Да, добре съм, какво става?
— Не ти ли е зле?
— Не.
— Загазих, Джована. Мисля, че имам хранително натравяне и ми трябва лекар. Рецепцията не отговаря.
— Добре, веднага идвам.
Тя затвори, преди той да каже още нещо. Сега Мич трябваше да се добере до вратата и да отключи.
През следващия половин час той лежеше на голия матрак по халат и се опитваше да не мърда, докато Джована слагаше студени компреси на врата и челото му. Беше свалила чаршафите, завивката и калъфките на възглавниците и ги беше натрупала на пода, като скри част от мръсотията. Самир беше казал, че пристига след двайсет минути.
Гаденето беше отминало, но стомахът и червата на Мич още се гърчеха в спазми. Ту изпадаше в агония, ту се отнасяше почти в несвяст.
Самир пристигна запъхтян и продължи да ръмжи на служителя на рецепцията, който го следваше и само се пречкаше. Разправяха се на арабски. Зад тях се показаха двама униформени парамедици с носилка. Заговориха на Мич и Самир му превеждаше. Измериха му кръвното — оказа се твърде високо. Пулсът му беше 150. Определено беше обезводнен.
Самир го потупа по ръката и каза:
— Отиваме в болницата, ясно?
— Ясно. Ти идваш с мен, нали?
— Разбира се. В града има хубава болница. Довери ми се и не се тревожи.
Изнесоха Мич от стаята и продължиха по коридора към асансьорите, а Джована и Самир вървяха след тях. Във фоайето ги чакаше друг парамедик. Линейката беше пред входа.
— Качи се при мен, те ще ни следват — каза Самир на Джована. После увери Мич: — Обадил съм се на когото трябва. Лекарите ще ни чакат в болницата.
Без да отваря очи, Мич кимна. От това свое първо пътуване с линейка нямаше да помни нищо друго освен воя на сирената.
Профучаха по празните улици и след броени минути го вкараха в спешното отделение на военната болница „Метига“ — толкова модерен комплекс, че не отстъпваше по нищо на болница в американско предградие.
— Военна болница? — попита Джована.
— Да, най-добрата в Либия. Ако имаш пари и връзки, идваш тук. Нашите генерали получават най-доброто от всичко в страната.
Самир паркира на забранено място, без да се притеснява от това. Двамата с Джована се втурнаха в спешното и последваха носилката. Откараха Мич в стая за прегледи и го настаниха на легло. Край него се засуетиха медицински сестри и технически персонал и след като се беше опасявал от най-лошото, той въздъхна с облекчение заради вниманието и нивото на медицинските грижи. Пуснаха Самир и Джована в стаята при него. До леглото му се появи някой си доктор Омран и пое нещата в свои ръце.
— Господин Макдиър, и аз съм учил в Харвард — осведоми го той с широка усмивка и силен акцент.
Светът е малък. Мич се усмихна за пръв път от часове и се постара да се отпусне. С помощта на Джована описа всичко, което бяха яли не само на вечеря, но и на обяд. Докато говореха, две медицински сестри му поставиха абокат и включиха венозна система. Провериха жизнените му показатели и му взеха малко кръв.
Доктор Омран се озадачи от разказа, но не изглеждаше разтревожен.
— Не за пръв път се случва на един човек да му прилошее, а на друг да му няма нищо от една и съща храна. Необичайно е, но се случва. — Той погледна към Джована и каза: — Все още има вероятност и вие да сте пипнали бактерията и да се почувствате зле. Понякога остава в организма за ден-два.
— Не, добре съм — каза тя. — Нямам никакви симптоми.
Лекарят заговори на арабски със сестрите. Един от техниците отиде за нещо.
— Ще ви дам две лекарства — каза д-р Омран на Мич. — Едното ще успокои гаденето и ще спре спазмите, другото ще облекчи болката и ще ви даде възможност да поспите.
И двете звучаха чудесно и Мич отново се усмихна.
— Кога ще мога да изляза от тук? — попита той в опит да се покаже храбър.
— Току-що ви приехме, господин Макдиър — отговори лекарят с усмивка. — Няма да си тръгнете скоро.
Мич всъщност нямаше възражения. Допадна му най-вече обещанието за болкоуспокоително и дълъг сън. Спазмите продължаваха да присвиват вътрешностите му. Главата му се въртеше. Единственото му желание беше да поспи няколко часа. Помисли си за Аби и момчетата. Знаеше, че те са в безопасност и нямат никаква нужда от спешно обаждане от Либия с лоши новини. Той щеше да се оправи след няколко часа.
— Мич, наближава четири часът — каза Джована. — Трябваше да заминем в пет.
— Той не е в състояние да пътува — каза д-р Омран.
— Може ли да отложим с двайсет и четири часа? — попита Мич.
Самир и лекарят се спогледаха, после и двамата поклатиха глави.
— Не съм сигурен, че мога да ви изпиша след двайсет и четири часа — отговори лекарят. — Искам да видя резултатите от кръвните изследвания.
— Пътуването е одобрено за днес — обади се Самир. — Ще трябва да помоля за ново одобрение. А както ти казах, правителството е станало по-строго. По очевидни причини не са доволни от иска на „Ланнак“ и се съгласиха на днешното посещение само за да се представят в хубава светлина пред съда.
— Значи може и да не одобрят друга дата? — попита Мич.
