Смятана от почти целия свят за държава парий, Либия на Кадафи трудно поддържаше дипломатически отношения дори с приятелите си. Контактите по деликатни въпроси с неприятелите бяха в най-добрия случай сложни, а често — невъзможни. Турският посланик пристигна пръв в Народния дворец за набързо уговорена среща. Той разговаря с приближен на Кадафи военен съветник и научи, че правителството прави всичко възможно да намери изчезналия екип. Неофициално посланикът получи уверения, че правителството не е замесено в отвличането, похищението или както там определяха засега случилото се. Той си тръгна недоволен от срещата, с още повече въпроси, отколкото при пристигането си, но това не беше необичайно за този режим.
После се задействаха италианците. Поради колониалната си история те все още поддържаха официални отношения със страната и често вършеха мръсната работа на западняците, които имаха вземане-даване с Либия заради нефта. Италианският посланик разговаря по телефона с либийски генерал и получи официалната позиция: правителството не е замесено, не знае кои са извършителите и няма представа къде са отведени заложниците. Либийската армия претърсва пустинята. Посланикът незабавно се обади на Лука, с когото се познаваше, и му предаде разговора. По някакви неясни причини посланикът беше сигурен, че Джована и другите ще бъдат намерени невредими.
Британците и американците не използваха дипломати в отношенията си с Либия. След като президентът Рейгън бомбардира страната през 1986 г., на практика те бяха в състояние на необявена война с либийците. Джована имаше двойно гражданство: италианско и британско. Централата на „Скъли и Пършинг“ се намираше в Ню Йорк, но това беше фирма, корпорация, а не човек. Все пак Държавният департамент на САЩ и неговите разузнавателни служби бяха нащрек, следяха интернет и подслушваха разговорите. Не чуваха нищо обаче. Сателитните изображения също не бяха разкрили нищо.
Британските шпиони в Триполи също слухтяха за неофициални сведения. Само че подробностите си оставаха неясни и техните обикновено благонадеждни източници не знаеха нищо.
В десет часа все още нямаше никакви новини от похитителите. Никой не знаеше как да ги нарича, защото никой не знаеше кои са те. Терористи, гангстери, революционери, племенни воини, фундаменталисти, бунтовници, бандити — въртяха се много описания. И понеже държавата контролираше пресата, новината нямаше потвърждение. Нито една дума не стигна до западните медии.
Самир прекара дългия печален следобед и вечерта заедно с Мич в болничната стая и в обиколки на паркинга, притиснал телефона към ухото си. И двете бяха неприятни. Мич беше много зле, вероятно имаше хранително натравяне. Доктор Омран не откриваше друга причина. Повръщането и диарията най-накрая бяха престанали, защото в тялото му не беше останало нищо за изхвърляне. Все още се страхуваше да яде, а и нямаше апетит. Физическите му проблеми обаче бяха забравени в мига, в който разбра за засадата. Сега единствената му цел беше да напусне болницата.
Самир не научи почти нищо от връзките си във военната полиция. Бяха го уверили, че не е замисъл на правителството, целящ да прогони „Ланнак“ от страната без въпросните 400 милиона долара, които фирмата искаше за строителството на проклетия мост. И неговите източници бяха в неведение като всички останали. Самир обаче имаше подозрения, защото мразеше Кадафи и знаеше, че неговата поквара е бездънна. Не сподели с никого мислите си.
В 23 ч. източно стандартно време „Скъли“ взе решение да измъкне Макдиър от Триполи. Фирмата имаше застраховка, която осигуряваше спешна евакуация на всеки адвокат, който боледува в държава с незадоволителна здравна система. Либия отговаряше на условията. Джак Руш се обади на застрахователната компания, която вече беше уведомена и чакаше в готовност. След това Джак се обади на Мич за трети път и двамата поспориха. Мич искаше да остане, не желаеше да заминава без Джована. От друга страна, искаше да замине, защото все още се чувстваше ужасно зле; и през ум не му минаваше някога отново да стъпи на либийска земя. Два пъти беше говорил с Аби и тя настояваше разпалено той да се махне от там възможно най-скоро. Джак ясно и категорично убеждаваше Мич, че не може да направи нищо, за да помогне на Джована и на екипа охранители, както и че би било пълна глупост да се опитва.
В 6:30 ч. в събота, 16 април, настаниха Мич на инвалиден стол, изведоха го от болницата и го качиха в линейка. Самир остана до него заедно с една медицинска сестра. След четиресет минути спряха на писта в специална част на летището, която бе с ограничен достъп. Чакаше ги сребрист Гълфстрийм 600. Мич настоя сам да се качи по стълбата на самолета. Посрещнаха го лекар и медицинска сестра и незабавно го настаниха на удобна носилка. Мич се ръкува със Самир за „сбогом“.
