— Кой знае? Според мен ще одобрят, но ще отложат решението с няколко дни, за да ни принудят да чакаме. Тези хора са бюрократи, трудна работа.
— Аз ще отида, Мич — предложи Джована. — Запозната съм с резюметата, с въпросите, които да се зададат, с всичко. Ще се справя. Да го направим и да приключваме.
Мич затвори очи и изчака новият спазъм да отмине. В този момент му се струваше, че е прекарал в Либия предостатъчно време, и нямаше търпение да си тръгне. Погледна Самир и го попита:
— Според теб безопасно ли ще е?
— Мич, ако не бях убеден, нямаше да сме тук сега. Както ти казах, аз самият съм ходил десетки пъти и никога не съм бил под заплаха.
— И ще отидеш и днес?
— Аз работя за теб, за фирмата ти и за твоя клиент. Ти командваш парада. Ако искаш да придружа екипа, ще замина.
— Ооох! — простена Мич през стиснати зъби. — Диария! Някой да донесе подлога!
Самир и Джована излязоха и се отдалечиха по коридора. Почакаха няколко минути, през които гледаха как сестри и санитари влизат и излизат от стаята на Мич.
— Да се връщаме в хотела — каза тя накрая. — Трябва да се преоблека.
Бронираният микробус ги чакаше близо до главния вход на хотела. Шофьорът Юсеф спеше зад волана. В кабината при него седеше шестият член на групата, Уалид, втори либийски шофьор, когото вземаха, в случай че Юсеф има нужда да подремне. Предстоеше му дълъг ден с най-малко десет часа зад волана. Четиримата турци се мотаеха на улицата, всички пушеха и бяха с пустинни униформи и платнени боти.
Самир поговори с тях, докато чакаха, после се отдалечи, притиснал телефона към ухото си. Посрещна Джована във фоайето на хотела и каза:
— Доктор Омран е на мнение, че трябва да остана тук днес и да помогна на Мич. Може да възникнат усложнения.
— Какви?
— Може да се окаже, че не е хранително натравяне.
— И това трябва да ме успокои, така ли?
— Не си длъжна да заминаваш, Джована. Ще опитаме отново следващата седмица или след две седмици.
— Пътуването не те ли тревожи?
Самир повтори за четвърти или пети път:
— Не. Ще имаш стабилна охрана, но съм сигурен, че няма да ти трябва.
— Добре, тръгвам. Ти се погрижи за Мич.
Той я целуна по двете бузи и каза:
— Ще се видим тук по-късно за вечеря.
— Чудесно. Само че няма да си поръчам яхнията с морски дарове.
Двамата се засмяха и той проследи с поглед как тя закрачи решително към въртящата се врата.
Кабината на микробуса приличаше на кокпит — с два капитански стола за шофьорите. Тясна пътека водеше към задната част, така че шофьорите да имат връзка с пътниците при нужда. Ненадписани сандъци с припаси бяха струпани до задната врата, а на багажника върху покрива товареха още. Когато Юсеф се увери, че всичко е стабилно вързано и закрепено, той седна зад волана и включи на скорост.
Джована и нейните бодигардове седяха на меки тапицирани седалки, чийто облегалки можеха да се накланят с няколко сантиметра и бяха доста удобни, поне по павираните градски улици. Лидерът Хаскел обясни на Джована, че в провинцията пътищата не са толкова равни. Разказа също, че този товарен микробус е видоизменен, за да превозва инженерите на „Ланнак“ и мениджърите от града до моста и обратно, и че от години се използва почти ежедневно. Юсеф можел да измине трасето със затворени очи… и често го правел.
Азис ѝ предложи гъсто турско кафе, което ухаеше божествено, докато той го наливаше в метална чашка. Хаскел ѝ подаде някакъв сладкиш във формата на плитка, който се ронеше покрая и миришеше на сусам.
— Казва се
Юсеф подметна през рамо:
— Жена ми винаги ги приготвя за тези пътувания.
— Благодаря. — Джована отхапа и се усмихна одобрително.
Улиците на града бяха още тъмни и безлюдни, беше твърде рано дори за зората. През тесните прозорчета от двете страни на микробуса се мяркаха гледки от града. След броени минути Гау и Абдо се смъкнаха на седалките и затвориха очи. Само след две глътки кафе Джована разбра, че няма да може да заспи. Гризеше либийския сладкиш и разглеждаше околността. Преди два дни седеше на бюрото си в Лондон, облечена по последна мода както винаги и с предчувствие за поредните скучни срещи. Сега се намираше в Триполи, в задната част на префасониран товарен микробус заедно с четирима турци, въоръжени до зъби, и пътуваше за пустинята, където щеше да инспектира мост за един милиард долара, който не водеше наникъде. Беше облечена със свободни джинси и туристически боти и не носеше никакъв грим. Извади мобилния си телефон. Хаскел забеляза това и я предупреди:
— Ще има сигнал още час, после край.
— А как се свързвате със строителите на моста?
— По сателитни телефони и интернет. Можеш да ги използваш, когато пристигнем.
Джована се тревожеше за Мич и му изпрати есемес. Изпрати и един на Самир, който отговори бързо с новината, че Мич се чувства по-добре, но той смята да прекара деня в болницата при него. Джована си помисли за Лука и реши да почака. Надяваше се баща ѝ още да спи.
