Азис задряма и само Хаскел остана на пост, въпреки че в момента не им трябваше никаква охрана. Обзета от скука, Джована отвори интересно служебно резюме, което претендираше да обобщава окаяното състояние на съвременна Либия, поне от 1969 г. насам, когато Кадафи беше осъществил държавен преврат и беше завзел властта като доживотен диктатор, управник и цар. В края на града, където шосето се стесняваше, тя започна да се прозява и си даде сметка, че всъщност е спала по-малко от три часа. Мич ѝ се беше обадил полужив в два часа и оттогава не беше мигнала.
Погледна телефона си. Нямаше сигнал. Оставаха само още четири часа.
На пропускателните пунктове охраната се състоеше от редовни либийски войници. Бяха петима и бяха мъртви от около час, когато Юсеф описа дългия завой и се показаха бетонните прегради. Телата бяха в каросерията на откраднат камион, който скоро щеше да бъде изгорен. Убийците бяха облекли униформите на жертвите си.
Юсеф забеляза пазачите и съобщи:
— Пропускателен пункт. Може да се наложи да слезем.
Хаскел погледна към Джована и предупреди:
— Това е главният пропускателен пункт. Обикновено слизаме, за да може войниците да проверят вътре. Тъкмо ще се поразтъпчем. Има и нещо като тоалетна при нужда. Не се тревожи.
Тя кимна и каза:
— Добре съм, благодаря.
Микробусът спря. Двама от войниците дадоха знак с оръжията си. Юсеф и Уалид слязоха и поздравиха. Беше нещо обичайно. Друг войник отвори задната врата и даде знак на четиримата турци и на Джована да слязат.
— Никакви оръжия! — провикна се войникът на арабски.
Както обикновено турците оставиха оръжията си на седалките и излязоха на слънце. Беше почти девет и в пустинята вече беше горещо. Двама униформени се качиха в микробуса да го претърсят. Минутите се нижеха бавно и Юсеф започна да се озърта. Не познаваше войниците, но пък те често се сменяха. Двама стояха наблизо с калашници и пръсти върху спусъка.
Командирът им слезе от микробуса с автоматичния пистолет на Хаскел в ръка. Размаха го срещу тях и кресна на арабски:
— Ръцете горе! Високо!
Четиримата турци, двамата либийци и Джована бавно вдигнаха ръце.
— На колене! — кресна отново онзи.
Вместо да падне на колене обаче, Юсеф направи крачка встрани и попита:
— Какво е това? Имаме разрешително!
Командирът насочи пистолета към лицето му и дръпна спусъка от един метър разстояние.
Когато напускаха града, Хаскел се беше обадил на шефа си в лагера на строителната площадка край моста и му беше съобщил, че са потеглили по график и ще пристигнат към десет. Такава беше обичайната процедура през цялото време на строителството. Винаги планираха пътуванията, нищо не импровизираха, винаги се обаждаха предварително, за да съобщят кога потеглят и кога се очаква да пристигнат. Повечето пътища бяха безопасни, но все пак се намираха в Либия, страна на враждуващи племена, които воюваха от векове.
В 10:30 ч. от лагера се обадиха по радиостанцията в микробуса на Юсеф, но никой не отговори. Същото стана в 10:45 и в 11:00 ч. Ако имаше авария, което не беше необичайно, шофьорът трябваше незабавно да се свърже с лагера. В 11:05 ч. се получи обаждане от либийската армия. Съобщението беше тревожно: на пропускателния пункт спрял друг микробус и го заварил празен. Петимата дежурни войници, както и техните два микробуса и два джипа били изчезнали. Нямало следи от друго превозно средство. Армията щяла да изпрати хеликоптери и войници на мястото.
Издирването не даде резултат, но то не беше трудно да се скриеш в необятната пустиня. В 15 ч. мениджърът от „Ланнак“ се обади на Самир, който беше в кабинета си. Когато либиецът отиде в болницата, завари Мич заспал, затова реши да почака един час, преди да му съобщи тревожната новина.
В 17 ч. Мич беше забравил за хранителното си натравяне и говореше по телефона с Джак Руш в Ню Йорк, който на свой ред се свърза с Райли Кейси — колегата му в лондонския офис. Предстоеше да потвърдят страшно много подробности и все още им се струваше невероятно адвокат на „Скъли и Пършинг“ да изчезне в Либия. Вече дванайсет часа нямаше следа от Джована и от мъжете, които бяха пътували с нея. И никакъв контакт. Кошмарът се задълбочаваше и ставаше все по-зловещ с всеки изминал час.
Най-неотложният проблем беше да решат как да съобщят на баща ѝ. Мич съзнаваше, че няма друг избор, трябваше да го направи той, преди Лука да научи новината от другаде.
В 18:30 ч. му се обади и му съобщи, че дъщеря му е изчезнала.
