— Използвали са верижен трион и са принудили другите да гледат. Последният, на име Азис, е видял обезглавяването на трима души, преди да отрежат и неговата глава.
Мич вдигна ръце във въздуха.
— Добре, добре.
— Не съм гледал нищо по-ужасяващо.
— Познавах Азис. Познавах и четиримата. Срещнахме се предишния ден в офиса на „Ланнак“ в Триполи и те ни обясниха какво да очакваме по време на пътуването. Нямаха никакви притеснения, непрекъснато ходели до моста и се връщали.
Кори кимна тъжно и каза:
— Явно са сбъркали.
Мич затвори очи и се помъчи да не мисли за Азис, Хаскел, Гау и Абдо. Да не си ги представя, провесени за краката. Стомахът му отново се сви, а пулсът му направо откачи.
— Съжалявам, че попитах.
— Виждал съм много неща, но това е от друга категория.
— Ясно. Някакви новини от Вашингтон?
— Нашите хора говорят със свои познати в Държавния департамент, ЦРУ и Агенцията за национална сигурност. По редица причини нямаме много добри източници на информация в Либия. Кадафи никога не е бил особено дружелюбен. Британците имат по-солидни връзки, италианците също, а Джована е тяхна гражданка. Турците са освирепели. Положението е много критично и непредвидимо и никой не знае кой командва парада. Не може просто да нахлуем, както нерядко правим.
— Колко ценна е тя?
— Ами зависи кой я е отвлякъл. Ако е някаква терористична групировка или военни ренегати с амбициозни планове, ще поискат откуп. Няколко милиона може да им стигнат. Но ако е Кадафи, кой знае? Той може да я използва като разменна монета, за да уреди съдебния спор.
— Да, тя би му спестила сериозна сума — съгласи се Мич.
— Това е по твоята част.
— Ако е Кадафи, ходът е много глупав, защото „Ланнак“ няма да се съгласят на споразумение. Бесни са, защото той не им плаща повече от две години. А сега, след като четирима от охраната им са мъртви, те ще искат още повече пари. И според мен съдът ще им ги даде. А Джована ще попадне под кръстосан огън.
— Е, първите предположения на Вашингтон са, че не е Кадафи. Той може и да е луд, но не е глупав. Утре в седем часа имаме брифинг с нашите хора там, телеконференция. В кабинета на Джак Руш.
— Няма да успея за седем, Кори. Променете часа.
— Господин Руш каза в седем.
— Сутрин водя синовете си на училище и ще бъда в офиса в осем и половина, както обикновено. Съзнавам, че въпросът е важен, но спешната среща утре в седем с нищо няма да помогне да Джована.
— Ясно. Сигурен съм, че господин Руш ще ти се обади.
— О, той се обажда непрекъснато и аз обикновено правя каквото ми каже.
Картър и Кларк бяха по пижами и бяха получили допълнителен час телевизия, докато чакаха баща си. Мич се прибра малко преди девет и двамата се втурнаха към него. Той ги вдигна, метна ги на канапето и започна да ги гъделичка. Двамата се кискаха и пищяха, докато накрая не се намеси Аби с обичайната си загриженост за съседите. Когато децата се поуспокоиха, Картър се възползва от шанса и попита:
— Татко, може ли да останем до десет?
— В никакъв случай — отсече Аби.
— Разбира се, че може — каза Мич. — И хайде да си направим пуканки.
Момчетата хукнаха към кухнята, а Мич се опита да целуне жена си.
— Пуканки за вечеря? — попита тя.
— По-хубави са от храната в самолета.
— Добре дошъл у дома. В хладилника има останали маникоти.
— От братята Розарио?
— Да, бяха тук снощи. Това сигурно са най-вкусните маникоти, които съм опитвала.
— Ще си ги запазя за утре. Не съм чак толкова гладен, а и стомахът ми отново е разстроен.
— Имаме много да говорим.
— И още как.
Докато момчетата се тъпчеха с пуканки на канапето, Мич и Аби отидоха в кухнята. Наляха си по чаша вино и тя попита тихо:
— Някакви новини за Джована?
— Нищо.
— Сигурно си гледал видеото.
Мич затвори очи и лицето му се сгърчи.
— Кое?
— Познаваш ли Джина Нелиган? Преподава рисуване в прогимназията.
Мич поклати глава.
— Синът ѝ е предпоследна година в „Пърдю“. Обадил ѝ се преди около час и ѝ казал за видеото в Дълбоката мрежа.
— Видеото с отрязването на главите ли?
— Да. Гледа ли го?
— Не. И не смятам. Шефът на охраната ми го описа и това ми стига.
— Ти познаваше ли тези мъже?
— Да, запознахме се в деня, преди да ги убият. Щяха да ни придружат до моста заедно с двама либийски шофьори и Джована. Щяхме да пътуваме в специална кола.
— Не мога да повярвам, Мич. Горкото момиче! Имате ли някаква представа къде е тя?
— Абсолютно никаква, но очакваме това да се промени. Тя може да им донесе много пари, така че рано или късно похитителите ѝ ще осъществят контакт.
— Надявай се.
— Да, в момента никой не е сигурен за нищо.
— Е, аз съм сигурна, че няма да се върнеш в Либия. Ясно?
— Ясно.
— Хайде да седнем при децата.
Към девет и половина момчетата започнаха да се прозяват и Аби ги подкани да си лягат. Мич отиде да ги завие и им пожела лека нощ. Угаси телевизора и доля вино в двете чаши. Седяха на канапето и се наслаждаваха на тишината.
