— Не. И причините са няколко. Най-очевидната е, че този режим има вземане-даване с чуждестранни компании през последните трийсет и пет години без подобни прояви на насилие. Либийците се нуждаят от чуждестранни работници и се стараят да ги опазват. „Ланнак“ работи там от двайсет години без нито един сериозен инцидент. Защо ще ги нападат сега? Защото правителството се сърди за съдебния иск? Едва ли. Непрекъснато имат дела и винаги се постигат споразумения. Колко проекта е осъществила фирма „Ланнак“ в Либия?

— Осем — отговори Мич.

— А колко пъти е била принудена да съди правителството?

— Пет.

— В колко от тези случаи е постигнато споразумение?

— Всичките пет стигат до съда и „Ланнак“ печели делата. След издаването на съдебните решения страните в крайна сметка се споразумяват.

Дариън кимна леко, за да покаже, че и той е запознат с цифрите.

— Това имам предвид. Изправяте ги пред съда, печелите, после те протакат, после вие убеждавате съда да им наложи санкции. Либийците не харесват думата „санкции“ и обикновено отиват на споразумение, нали?

— Не е толкова просто — каза Мич. — Някои от споразуменията са за много по-малки суми, отколкото са се полагали на „Ланнак“. Сериозно ги прецакват.

— Разбирам, но тук така се върти бизнес. Либийците са го правили многократно, познават играта. Защо изведнъж ще започнат да убиват хора? За да отговоря на въпроса ви, засега сме изключили намеса от страна на режима. Твърде рисковано е за тях. Няма да оцелеят, ако наплашат и прогонят чуждестранните компании.

Човекът говореше убедително и Мич не можеше да оспори думите му.

— Изпратихме хора на място в Триполи — продължи Дариън — и търсим. Имаме няколко заподозрени, но не съм склонен да ги обсъждам от разстояние. Единият проблем е, че половината шпиони и двойни агенти в света в момента душат в Либия и отчаяно се опитват да се доберат до някакви разузнавателни сведения. Британците, турците, италианците, дори либийците. А американците, естествено, нямат търпение да се намесят. Но по-късно следобед сигурно ще имаме нещо, което да обсъдим. Утре в осем сутринта мога да бъда в Манхатън. Това устройва ли ви?

Всички кимнаха, а Джак каза:

— Да, ще бъдем тук.

Валеше, когато Мич си тръгна от офиса следобед. Обикновено дъждът в града предизвикваше бъркотия, която нюйоркчани, свикнали на всякакви атмосферни условия, преодоляваха с лекота. Освен в дните, когато имаше мачове, Мич не се притесняваше от дъжда. Ако обаче играеха „Брузърс“, наставаше истинска катастрофа.

Докато Мич пътуваше с метрото, ръмежът се превърна в порой — нямаше никакъв шанс за мач на открито в Сентръл Парк. Той влезе вкъщи в пет и половина и завари печална сцена: Картър и Кларк седяха един до друг на канапето, облечени в пълните екипи на „Брузърс“, единият държеше бейзболна топка, другият — ръкавица, и зяпаха телевизия. Бяха толкова унили, че дори не поздравиха баща си.

— Трудна работа — прошепна Мич на Аби и я целуна по бузата.

— Много ли вали?

— Като из ведро. Никакъв шанс да има мач.

— Наистина исках да ги изведа от къщи.

Картър хвърли бейзболната топка на един стол и отиде да прегърне баща си. Сълзите му напираха.

— Трябваше да съм питчър, татко — каза той.

— Знам, но така става в бейзбола. Дори на „Метс“ понякога им пречи дъждът. Ще преместим мача в събота.

— Обещаваш ли?

— Обещавам, ако не вали отново.

— Може да свалите екипите — обади се Аби.

— Имам по-добра идея — каза Мич. — Останете с тях. Хайде да се обадим на всички от отбора да дойдат с екипите си в „Сантас“ на пица.

Кларк скочи от канапето с широка усмивка.

— Страхотна идея, татко! — възкликна Картър.

— Кажете им да си носят чадъри — напомни Аби.

<p>16</p>

Джована беше на четиринайсет години, когато родителите ѝ се разведоха. Тя ги обичаше и двамата, а те я боготворяха — единствената им дъщеря, по-малкото им дете — но бракът им започна да се пропуква, затова Лука и Анита прецениха, че е по-добре да спестят на децата обтегнатите си отношения. Изпратиха сина си Серджо в частно училище в Англия, а Джована — в швейцарски пансион. Когато децата заминаха, родителите продължиха да се карат, после им дойде до гуша и подписаха бракоразводно споразумение. Анита се изнесе от къщата и се отказа от всички претенции към нея. От десетилетия това беше домът на семейството на Лука и италианските закони бяха в негова полза.

Анита получи малко пари и вила в Сардиния, после напусна Рим, за да се опита да си стъпи на краката. Когато тя замина, Лука покани приятелката си и бъдеща съпруга номер две да се нанесе в къщата му. Появата ѝ беше поредната причина Джована да не иска да се прибира у дома.

Перейти на страницу:

Все книги серии Фирмата

Нет соединения с сервером, попробуйте зайти чуть позже