Пулсът и кръвното му налягане бяха твърде високи, но това не беше учудващо с оглед на вълненията от последния час. Температурата му беше леко повишена. Изпи чаша ледена вода, но отказа крекерите. Лекарят го попита дали иска да спи. Да, непременно. Сестрата му даде две хапчета и той захърка още преди самолетът да излети.
Полетът до Рим продължи час и петдесет минути. Мич се събуди едва когато лекарят го потупа по ръката и му съобщи, че са кацнали. С помощта на един от пилотите той успя да слезе по стълбата и да се качи в поредната линейка.
В болница „Джемели“ в центъра на Рим го отведоха в частна стая и отново го прегледаха. Всичко беше нормално и лекарят обеща да го изпишат преди обед. След като медицинските сестри си тръгнаха, Роберто Маджи, съдружник от „Скъли“, влезе в стаята и го поздрави. Двамата се бяха виждали няколко пъти през годините, но не бяха близки. Роберто беше прекарал с Лука цял следобед. Естествено, и двамата били в шок. Лука не се чувствал добре и преди новината, а сега бил упоен и поверен на грижите на лекаря си.
Мич, вече съвсем бодър и внезапно огладнял, си припомни всяка стъпка, която двамата с Джована бяха направили в Триполи. Нищо от тази информация не вършеше работа. Той знаеше за отвличането по-малко и от Роберто. Явно либийските власти или все още не бяха научили, или просто си мълчаха. Доколкото беше известно на всички, похитителите не се бяха обаждали.
Роберто си тръгна, като обеща да се върне след няколко часа, за да му съдейства при изписването. Една медицинска сестра донесе на Мич купа нарязани плодове и малко крекери. Той се нахрани бавно, после се обади на Аби и ѝ съобщи, че си почива в удобна болнична стая в Рим и се чувства много по-добре.
Тя гледаше новините по кабелната телевизия, както и по интернет, но не беше попаднала на нищо за Либия.
Информационното затъмнение приключи драматично, когато четиримата турци бяха намерени с отрязани глави. Бяха голи и провесени за краката на кабели между два склада на около километър и половина от моста. Телата им бяха нарязани, окървавени и обгорени, затова основателно можеше да се предположи, че са страдали много, преди да бъдат обезглавени. Наблизо имаше голям варел от нафта, върху който беше поставена дъска. А на дъската бяха четирите глави в редица.
На Хаскел, Гау, Абдо и Азис.
Служителят от охраната на „Ланнак“, който ги беше открил рано сутринта, дори не беше направил опит да съпостави главите с телата. Някой по-умен от него щеше да получи тази задача.
От Юсеф, Уалид и Джована нямаше и помен. Както и от убийците. Никаква бележка, никакво искане, никакъв ултиматум. Охраната на „Ланнак“ на моста не беше чула нищо, но най-близкият пазач се намираше поне на сто метра от мястото. Не бяха останали много охранители, защото фирмата изтегляше служителите си от обекта и ги връщаше у дома. На практика строителството беше приключило. Охранителните камери в района бяха демонтирани.
Четиримата обезглавени несъмнено щяха да подтикнат фирмата да се изтегли още по-бързо.
Либийски служител бързо отцепи района и забрани да се правят снимки и видеозаписи на местопрестъплението. Заповедите му от Триполи бяха да държи всички, включително служителите на „Ланнак“, далече от телата. Зловещата гледка щеше светкавично да плъзне навсякъде и да постави правителството в ужасно положение. Само че историята не можеше да бъде потулена, затова преди обед Триполи излезе с изявление, в което потвърждаваше убийствата и отвличанията. Все още нямало новини от „терористите“. При първия си опит за дезинформация режимът заяви, че нападението „се смята за дело на прословута племенна банда, чийто щаб се намира в Чад“.
Либийските власти се кълняха, че ще намерят престъпниците и ще ги изправят пред съда. След като открият заложниците им, разбира се.
Мич напускаше болницата в кола заедно с Роберто Маджи, когато му се обадиха. Адвокат от фирмата в Рим току-що беше гледал новините от Триполи. Правителството потвърждавало отвличането на Джована Сандрони и на двама либийски служители на „Ланнак“. Местонахождението им било неизвестно. Турските охранители били убити.
Отидоха в къщата на Лука в „Трастевере“, в южната част на Централен Рим, и го завариха да седи сам на верандата под сянката на една пиния, плътно завит с одеяло и зареял поглед към фонтана в малкия вътрешен двор. До отворената двойна врата седеше медицинска сестра. Лука се усмихна на Мич и го покани да седне на празния стол.
— Приятно ми е да те видя, приятелю — каза той. — Радвам се, че си добре.
— Ще бъда вътре, Лука — обади се Роберто и изчезна.
— Как си? — попита Мич.
Лука сви рамене и не отговори веднага.
— Продължавам да се боря. Цяла сутрин говоря по телефона с най-солидните си познати в Либия, но не научих много.
— Може ли да е Кадафи?
