Само че истинската сензация бяха труповете, разбира се. Повечето таблоиди продължаваха да публикуват снимки на четиримата обезглавени турци, провесени с главата надолу. Юсеф с въже на шията все още беше новина от трета страница. Под неговата снимка един от таблоидите питаше с дебел шрифт: Възможно ли е Джована да бъде следващата? Превъзбуденият тон не оставяше място за съмнение, че репортерът няма да е разочарован от още трагични новини.
Италианската преса беше малко по-сдържана и спря да публикува други снимки освен тази на Джована. Няколко нейни приятели бяха казали хубави неща за нея пред репортери. Лука беше получил повече медийно внимание от очакваното, но не такова, каквото му се искаше.
Американците бяха твърде ангажирани с войната си в Ирак и с неочакваните бунтове там, които им създаваха неприятности. Цивилните жертви растяха. Всеки ден носеше още лоши новини, а за една страна, свикнала с лошите новини от Близкия изток, отвличането на британска адвокатка не беше достатъчно сериозно нещо, че да намери място в заглавията. Случаят беше отразяван, но само мимоходом.
„Скъли и Пършинг“ поддържаха непробиваемо мълчание. „До момента няма връзка“, гласеше коментарът в много от репортажите. Фирмата излезе с изявление, когато новината за отвличането се разчу. Пиар специалистите ѝ работеха денонощно и следяха събитията. Ежедневно изпращаха засекретени съобщения до всеки адвокат и служител на фирмата. В основни линии всички те гласяха едно и също: нито дума на пресата без официално одобрение. Всяко изтичане на информация ще бъде строго санкционирано.
Но какво точно можеше да изтече?
Фирмата бе решила да не прави изявления, докато няма какво да каже, а тя нямаше да има какво да каже, преди Джована да се прибере невредима у дома.
Аби влезе в кухнята и мълчаливо се насочи към кафеварката. Седна, отпи първата глътка и се усмихна на Мич.
— Искам да чуя само добрите новини — каза тя.
— „Янките“ са изгубили.
— Няма нови трупове?
— Още не. Никакви новини от похитителите. „Скъли и Пършинг“ се споменават в разни материали, Лука Сандрони също, но нищо друго.
Доволна от новините, тя отново отпи от кафето си.
Мич изключи телевизора и затвори лаптопа си.
— Какво предстои в твоя свят днес?
— Срещи, нескончаеми срещи. С маркетинговия отдел, струва ми се. А при теб?
— Тази сутрин имаме брифинг с нашия консултант по сигурността. Не мога да заведа момчетата на училище.
— С удоволствие ще го направя. Консултант по сигурността ли? Мислех, че „Скъли“ си имат собствени шпиони.
— Имаме. Но положението сега е много по-сериозно и се налага да похарчим цяло състояние за външни разузнавателни услуги — тайнствена група от бивши агенти и пенсионирани полковници.
— И за какво ще е този брифинг?
— Секретно е, строго секретно. В идеалния случай ще ни кажат кой е отвлякъл Джована и къде я крие, само дето още не знаят.
— Трябва да я намерят, Мич.
— Всички се опитват и това е част от проблема. Може би днес сутринта ще научим нещо.
— Ще ми се обадиш ли?
— Секретно е. А кой ще нахлуе в кухнята ни довечера?
— Секретно е. Всъщност никой. Но имаме замразена лазаня от последното посещение на братята Розарио.
— Малко ми омръзна от тези двамата. Кога ще приключиш с готварската им книга?
— Може да отнеме години. Предлагам днес да изведем някъде момчетата.
— Пак ли пица?
— Не, хайде да ги накараме да изберат истински ресторант.
— Късмет с избора!
Сградата беше небостъргач от седемдесетте години, но кафявите тухли бяха повече, отколкото стоманата и стъклото; беше толкова безлична, че се сливаше с всички други на улицата, които не бяха нито приятни за окото, нито внушителни. Центърът на града беше пълен с такива неугледни постройки, издигнати само за да носят приходи от наеми, без никакви естетически съображения. Тази сграда беше идеалното място за укриване на тайнствена фирма като „Крюгъл“. На главния вход откъм Лексингтън авеню имаше въоръжена охрана. Други охранители следяха цяла стена от монитори на вътрешната система за сигурност.
Мич беше минавал покрай сградата стотици пъти, без да ѝ обърне внимание. И сега отново мина покрай нея, после съгласно получените инструкции зави по Петдесет и първа улица и влезе през страничен вход с по-малко питбули, готови за нападение. След като го снимаха и му снеха пръстови отпечатъци, го посрещна охранител, способен да се усмихва, и го поведе към асансьорите. Докато чакаха, Мич огледа списъка на фирмите в сградата и разбира се, не откри в него „Крюгъл“. Той и придружителят му се качиха в пълно мълчание до трийсет и осмия етаж, където слязоха в малко, негостоприемно фоайе. Нямаше нито табела с името на фирмата, нито ексцентрични картини, нито столове или канапета — само камери, които заснемаха кой идва.
