Храната им стоеше непокътната на масата в ресторанта. Горе в апартамента на никого дори не му хрумваше да обядва. Кори, Джак и Дариън седяха край ниската масичка и обсъждаха различни сценарии. Дариън повдигна въпроса дали не трябва да уведомят ФБР и ЦРУ, но само колкото да спомене тази възможност. „Крюгъл“ поддържаше близки контакти и с двете агенции и той не се съмняваше, че информацията ще остане поверителна. Не препоръчваше осъществяването на контакт, но смяташе за нужно просто да спомене тази опция. Очевидната причина за отказ от страна на службите щеше да е, че Джована Сандрони не е американка. Джак беше твърдо убеден, че нито ФБР, нито ЦРУ щяха да се замесят заради нестабилните отношения с Либия и вероятността от лош изход. А и ЦРУ бяха провалили достатъчно операции през последните години, за да могат да им се доверят. Дариън се съгласи. По време на своята дълга кариера в разузнаването той беше виждал как ЦРУ оплитат конците при не една и две кризи, много от които предизвикани от самите тях. Не вярваше, че те са способни да не си врат носа излишно, нито че могат да защитят Джована, ако и когато се заемат да помагат.
Джак реши засега да не влизат в контакт с американските власти. Може би по-късно, ако се наложеше. Той предупреди Дариън и Кори да не предприемат нищо без изричното одобрение на фирмата и на Мич Макдиър.
Поговориха за Лука и обсъдиха дали да го информират. Трудно решение, защото той беше не само баща на Джована, но и техен уважаван съдружник. Всеки родител би искал да участва в обсъждането на този деликатен въпрос. Само че Лука беше болен и омаломощен. Освен това похитителите бяха предпочели да не се свързват със семейството. Лука беше състоятелен човек, но нямаше милиони, които да изсипе накуп. „Скъли“, най-голямата юридическа фирма в света, ги имаше или поне създаваше впечатление за огромно богатство. Водеше дела по цял свят срещу големи корпорации и правителства за обезщетения от милиарди долари. Тя би могла да плати всеки откуп, ако целта на отвличането бяха парите.
Нямаше предварителни сценарии, нямаше правила. Дариън беше работил по няколко отвличания в хода на кариерата си, но всеки случай беше коренно различен. Повечето бяха приключили благополучно.
Решиха да изчакат двайсет и четири часа и отново да обсъдят как да постъпят с Лука.
По-малко от четиресет минути, след като излязоха, за да обядват, Аби и Мич се върнаха в хотелския апартамент и установиха, че нищо не се е променило. Джак държеше изписан с бележки лист и каза:
— Имаме няколко идеи за следващите двайсет и четири часа.
— Да ги чуем — промърмори Мич.
— Добре, днес вземате момчетата от училище както обикновено, а ние ще бъдем наблизо.
Кимна към Кори, който продължи:
— Имаме хора на терен, Мич. Ти прибираш ли ги понякога от училище?
— Рядко.
— Аби?
— Непрекъснато.
— Добре. Днес ще ги вземеш в три и петнайсет и ще се върнете по обичайния маршрут.
— Аз ще съм вкъщи — каза Мич.
— Пригответе багаж за един дълъг уикенд, много дълъг. Утре е петък и момчетата ще заминат с теб, Мич. Аби, засега не е препоръчително да напускаш града. Трябва да си тук.
Аби не трепна, само попита:
— Значи искате утре те да отидат на училище?
— Да, според нас ще бъдат в безопасност.
— Ще отидат — намеси се Мич, — но ще си тръгнат на обед. Ще говорим с директора довечера и ще му обясним. Утре Аби ще заведе момчетата, а аз ще ги измъкна тайно на обед.
— Измислихте ли къде да отидете, Мич? — попита Джак.
— Още не.
— Аз имам добро предложение.
— Слушаме.
— Брат ми Бари се пенсионира преди десет години, след като натрупа цяло състояние на Уолстрийт.
— Срещали сме се.
— Точно така. Той има хубава къща в Мейн, която е много уединена. Мястото се казва Айлсбъро, малък остров на атлантическото крайбрежие близо до Камдън. До там се стига с ферибот.
Наистина звучеше безопасно и уединено, затова Мич и Аби се поуспокоиха.
— Току-що говорих с него — продължи Джак. — Той прекарва там лятото, остава около пет месеца, докато не завали сняг. Ходим му на гости всеки август, когато времето там е най-хубаво. Отворил е къщата миналата седмица.
— Има ли достатъчно място?
— Осемнайсет спални, Мич, и няколко души персонал. Има две яхти. Лятната лудница още не е започнала и на острова няма много народ. Уединено място е, уверявам те.
— Осемнайсет спални?! — възкликна Мич.
— Да. Бари обича да повтаря на всички, че семейството ни е голямо. Само дето не казва, че не може да понася роднините си. Аз съм единственият му съюзник. Той и жена му посрещат в къщата свои приятели от тук и от Бостън. Малко по-възрастни хора, които обичат да седят на верандата и да се любуват на гледката, докато ядат омари и пият розе.
— Ще изпратим и двама от нашите хора, Мич. Няма да ви се набиват на очи, но ще бъдат наблизо.
Мич погледна към Аби и тя кимна.
— Благодаря, Джак. Звучи чудесно. Ще ни трябва самолет.
— Няма проблем, Мич. Каквото кажеш.
