— Значи в момента те знаят, че телефонът се намира в хотел „Карлайл“? — попита Мич.
— Знаят, че е някъде в радиус от петдесет метра от мястото, на което се намира всъщност. Вероятно не знаят, че е тук горе, а не в ресторанта.
Аби изсумтя отвратено и поклати глава.
Дариън подаде телефона на Кори, който го хвана така, че двамата с Мич да виждат дисплея. Отвори „Снимки“ и се появиха момчетата и майка им — поредният ден, в който отиваха на училище. Мич невярващо клатеше глава, докато разглеждаше петте снимки, после каза:
— Добре. Аби, разкажи ни какво се случи с Нура.
Тя погледна към Дариън и каза:
— Извинете, че бях толкова рязка. Малко е напрегнато.
— Няма нужда от извинения, Аби. Тук сме, за да помогнем.
Тя се постара да си припомни всяка подробност, докато Дариън я записваше, а останалите си водеха бележки. Той я разпита подробно за външния вид на Нура: ръст — почти като нейния, метър и седемдесет. Тегло — не можела да прецени заради пластовете облекло. Възраст — млада, под трийсет, но пак нямало как да е сигурна заради фереджето. Акцент — безупречен английски, може би с лек арабски акцент. Нещо характерно за дланите ѝ, ръцете, обувките? Нищо, всичко било скрито под дрехата. Поръчала ли си е Нура нещо за пиене или за ядене? Не.
Докато разпитът продължаваше, Джак отиде в съседната стая и започна да звъни по телефона.
След като им разказа всичко, Аби добави:
— Това е, няма друго. Чувствам се като на свидетелското място. Бих искала да остана насаме с Мич.
— Добра идея — съгласи се Кори. — Вие двамата слезте долу и обядвайте, докато ние обмисляме следващите стъпки.
— Страхотно, Кори, но следващата стъпка са децата ни. Джована е важна, но в момента нищо друго няма значение освен безопасността на Кларк и Картър.
— Ясно, Мич.
— Хубаво. И няма да предприемате нищо без моето одобрение, нали?
— Разбрах.
Не можеха да мислят за храна, но беше задължително поне да поръчат нещо. Избраха салати и чай и неволно огледаха прекрасния ресторант „Даулингс“, за да проверят дали някой не гледа към тях. Никой.
Въпреки че проклетият телефон „Джакъл“ беше пъхнат на дъното на голямата дамска чанта на Аби, която на свой ред беше навряна под стола, двамата разговаряха тихо. Въпросът беше къде, а не дали, кога или как. Къде? Трябваше да намерят безопасно място, където да избягат и да се скрият с момчетата. Нейните родители бяха в Кентъки, в родния ѝ дом, и това беше една от възможностите, но твърде очевидна. Шефът на Аби в „Епикуреан“ имаше вила на Мартас Винярд. Буквално всичките им познати в града имаха вили или в Хемптънс, или в северните части на щата, или някъде в Нова Англия, затова списъкът с вариантите ставаше все по-дълъг с напредването на разговора. Лесно им хрумваха места, но щеше да им бъде трудно да помолят собствениците.
Мич се съмняваше, че Аби ще може да напусне града. Не знаеха кога Нура ще се обади отново и тогава от Аби се очакваше да зареже всичко и да се яви на срещата. Мич с радост би заминал някъде с момчетата и би забравил за офиса.
Директорът на училище „Ривър Латин“ се казваше Джайлс Гатерсън, ветеран в подложената на неизменен натиск система на частните училища в града. Мич беше член на родителската комисия по правни въпроси и образователни политики и познаваше добре Джайлс. Щеше да му се обади по-късно и да му обясни необичайното положение, в което се намираха и което не беше предвидено в никакви правилници. От съображения за сигурност щяха да спрат децата от училище за няколко дни, може би дори за седмица. Мич щеше да даде съвсем смътни обяснения и нямаше да каже на директора, че момчетата са наблюдавани, следени или заплашени. Нямаше нужда да тревожат никой друг в училището. Може би щеше да разкрие истината впоследствие, но не сега.
За сумата от 57 000 долара на дете, която плащаха всяка година, училището можеше да отстъпи малко от правилата. Родителите лично щяха да следят подготовката на момчетата, а учителите можеха да ги проверяват онлайн.
Време беше да действат. Единственият въпрос беше къде да отидат.
