Мич сви рамене, като че ли въпросът не беше насочен към него. Отново застана до прозореца и се загледа към улиците долу. Десетки жълти таксита пълзяха по тях в оживения трафик. Той се канеше след няколко минути да седи на задната седалка на някое от тях.
— Говорил ли си наскоро с Дариън? — попита Джак.
— Последно в девет часа — отговори Кори. — Първата ми работа всяка сутрин е петнайсетминутен брифинг с него и той обикновено ме уведомява, че няма нищо ново. Търсели, чакали, търсели, чакали… Трябва да му кажем, и то скоро. Похитителите се обадиха, Джак, а ние се надявахме точно на това. „Крюгъл“ познават тази игра много по-добре от нас.
— Имаш ли им доверие? Фирмата им бъка от шпиони и бивши агенти на ЦРУ. Гордеят се, че имат хора във всяка дупка по света. Ами ако някой си е развързал езика?
— Няма да стане. Дариън е в града. Мога да му се обадя и да се видим в „Карлайл“.
— Мич?
— Докато не се уверя, че децата ми са в безопасност, не съм от голяма полза. Аби също е развалина.
— Разбирам те — каза Джак. — Отиди да се видиш с нея на обяд. Ние ще бъдем там и ще начертаем план.
Мич чакаше във фоайето на „Карлайл“, когато Аби се втурна вътре десет минути преди дванайсет. Той ѝ махна и без да разменят нито дума, двамата хлътнаха в бар „Бемелманс“, един от най-прочутите в Манхатън. В този час обаче беше почти празен. Седнаха на високи столчета до бара един срещу друг и си поръчаха диетична сода. Очите им бяха влажни и тревожни. Мич се стараеше да запази спокойствие. И двамата не бяха нервни по природа, но за пръв път някой заплашваше децата им.
Мич ѝ даде знак и тя остави дамската си чанта на пода под високото си столче.
— Има вероятност новият ти телефон да следи къде ходиш — каза ѝ тихо той. — Както и да слуша и да записва всичко, независимо дали е включен или изключен.
— Искам да се отърва от него. Обади ли се в училището?
— Още не.
Той кимна, изправи се и ѝ даде знак да го последва. Отдалечиха се на няколко метра, без да изпускат чантата ѝ от поглед. Мич каза почти шепнешком:
— След няколко минути ще се срещнем с експерти по сигурността. Може би ще измислим какво да правим.
Тя стисна челюсти и скръцна със зъби.
— Предлагам да вземем момчетата и да изчезнем от града, да се скрием за няколко дни.
— Идеята ми допада. Проблемът е, че не можеш да се скриеш. Телефонът може да те проследи, а ти трябва да го носиш постоянно. Ти си свръзката, Аби. Избрали са теб.
— Поласкана съм. — Очите ѝ се насълзиха. — Можеш ли да повярваш? Проследили са ни до училището днес сутринта. Знаят къде живеем и къде работим. Как се озовахме в това положение?
— Озовахме се, но ще се измъкнем. Обещавам ти.
— Без обещания, Мич. И ти не знаеш повече от мен. Искам да помогна на Джована, но в момента двете ми деца са единствената ми грижа. Да ги вземем и да бягаме.
— Може би по-късно. Сега трябва да се качим горе и да се срещнем с екипа.
Двете заседателни зали в бизнес центъра бяха заети, затова Кори ангажира апартамент на третия етаж. Чакаше ги заедно с Джак и Дариън. Запознаха се набързо. Аби беше виждала Джак на ежегодната коледна вечеря на фирмата — претенциозно официално парти, което всички мразеха. С Кори се запозна няколко години по-рано по време на една от фирмените проверки за сигурност.
По понятни причини Аби се чувстваше много уязвима в момента. Освен това изведнъж попадна на среща с напълно непознат човек, пред когото трябваше да обсъжда лични неща. Настъпателен както винаги, Дариън мина направо на въпроса:
— Разкажи ни стъпка по стъпка за сблъсъка си с Нура.
Аби го стрелна с поглед и отговори:
— Не ми допада тонът ви.
За секунда въздухът сякаш излетя от стаята. Мич се почувства длъжен да успокои напрежението и се намеси:
— Виж, Дариън, беше трудна сутрин и всички сме малко напрегнати. Какво точно те интересува?
— И кой каза, че е било сблъсък? — попита Аби.
Дариън се усмихна фалшиво и отговори:
— Права сте, госпожо Макдиър. Изразих се неуместно.
— Добре.
— Може ли да видя телефона?
— Няма проблем.
Телефонът беше на дъното на голямата ѝ чанта, затова ѝ отне малко време да го измъкне. Остави го в средата на кръглата масичка. Дариън притисна показалец към устните си, за да помоли всички да мълчат. Взе телефона, огледа го и с малка отвертка отвори капачето. Снима го отзад със своя телефон и изпрати снимките на някого в „Крюгъл“. Отвори лаптопа си, започна да трака по клавишите като вманиачен хакер и после спря да се полюбува на откритието си. Завъртя леко екрана, за да видят и другите. Търговската марка беше „Джакъл“ и се произвеждаше във Виетнам за фирма в Унгария. Списъкът с техническите данни беше със ситен шрифт и заемаше няколко страници. Посланието беше ясно: беше сложен телефон, който не е предназначен за обикновения потребител. Дариън отново затрака бързо по клавишите и продължи да проучва. Мобилният му звънна и той заговори на някакъв кодиран език, после се усмихна и приключи разговора.
— Не ни подслушва — съобщи той с облекчение. — Обаче излъчва проследяващ сигнал, независимо дали е изключен или не.
