Аби остави листа и взе телефона. Беше най-обикновен, с нормални размери и вид, в който нямаше нищо подозрително. Тя набра 871 и се отвори меню. Натисна „Снимки“ и моментално ѝ призля. На първата бяха тя, Картър и Кларк отпреди час, когато се сбогуваха на тротоара пред училището им на четири преки от техния апартамент. Аби се пресегна към бутилката с вода, не към кафето. Развъртя капачката, отпи и намокри блузата си. За секунда стисна очи, после отвори следващата снимка. Фасадата на сградата от кафяв камък, където се намираше в момента. На следващата снимка беше жилищната им сграда, снимана от Шейсет и девета и Кълъмбъс авеню. На следващата беше сградата на „Скъли и Пършинг“ на Брод Стрийт 110, направена от далечно разстояние.
Последната снимка беше на Джована, която седеше в тъмна стая, носеше черен хиджаб, държеше лъжица и гледаше надолу в купичка с нещо като супа.
Времето течеше, но Аби не го усещаше. В шеметните ѝ мисли цареше пълен хаос. Сърцето ѝ блъскаше като пневматичен чук. Отново затвори очи, разтри слепоочията си и чу, че някой тихо чука на вратата ѝ.
— Минутка — каза тя и чукането престана.
Бяха като замръзнали, гледаха широкия екран и чакаха да се появи видеото на Аби. Ето го: близък план на напечатаната бележка от Нура. Прочетоха я бързо, после я препрочетоха по-бавно. Камерата се отмести към загадъчния телефон върху бюрото ѝ до плика, в който ѝ беше предаден. Видеото беше дълго двайсет и две секунди.
Мич най-сетне си пое дъх, издиша и застана до прозореца в кабинета на Джак Руш, който се вторачи в малката заседателна маса, изгубил ума и дума. Кори, който беше под невероятно напрежение след бомбата в Атина, се взираше в черния екран и се опитваше да разсъждава трезво.
— В телефона има пет снимки, така ли? — попита той, без да поглежда Мич.
— Точно така — отговори Мич, все още с гръб към него.
— Нека да не ни ги изпраща по имейла, ясно?
— Добре. Какво да ѝ кажа?
— Още не съм сигурен. Да допуснем, че те следят всичко, което се прави с онзи телефон. Да допуснем, че могат да го използват, за да наблюдават Аби навсякъде, независимо дали е включен или не. Да допуснем също, че той чува и записва всичко, което се говори около него, дори да е изключен.
Сякаш не беше чул нито дума, Мич каза:
— Снимали са децата ми, докато отиват на училище днес.
Кори стрелна с поглед Джак, който поклати глава. Шокът не беше отминал, никой не можеше да се опомни, всичко им бе като в мъгла.
Мич продължи, все още обърнат към прозореца:
— Инстинктът ми подсказва да изляза незабавно от тази сграда, да се кача на такси, да взема синовете си от училище, да ги заведа на безопасно място и да заключа всички врати.
— Напълно те разбирам, Мич — каза Кори. — Върви, ако трябва. Няма да те спрем. Но най-напред трябва да видим онзи телефон. Твоят мобилен безопасен ли е?
— Не знам. Ти инсталира онова антивирусно приложение.
— На телефона на Аби също, нали?
— Да. Би трябвало да сме защитени от хакери, ако изобщо някой е защитен от тях в днешно време.
— Хрумна ми нещо — обади се Джак. — Хотел „Карлайл“ се намира на Седемдесет и шеста улица, близо е до офиса на Аби. Звънни ѝ и я заведи на обяд там. Нека да носи новия си телефон. Ще ангажираме заседателна зала и ще го огледаме, докато вие обядвате.
— Чудесна идея — съгласи се Кори.
Мич се обърна и попита:
— Значи ще действаме?
— Да.
Мич извади телефона си и се обади на Аби. Трябваше да внимава, в случай че ги подслушваха, и ѝ каза, че ще бъде близо до офиса ѝ по обед. Предложи ѝ да се срещнат в „Карлайл“ в дванайсет, за да обсъдят дали да предприемат нещо в училището. Когато приключи, Мич попита Кори:
— Възможно ли е да хакнат телефоните и имейлите ни? Подслушват ли ни?
— Малко вероятно е, Мич. В днешно време всичко е възможно, но аз се съмнявам.
— И какъв е смисълът? Тях не ги интересува какво правите на обяд или на вечеря. Става дума само за пари. Ако искаха да убият Джована, вече щяха да са го направили, нали, Кори?
— Вероятно, но кой знае?
— Вижте, играта се промени. Най-накрая похитителите се свързаха с нас и са склонни да говорят. Което означава преговори, което означава пари. За какво им е иначе Джована? За да убие Кадафи? Да договори мир в Либия? Да намери още нефт в пустинята? Не. Тя струва пари, въпросът е колко.
— Не е толкова просто, Джак — възрази Мич. — Остава и въпросът колко щети сме склонни да понесем, преди да се пречупим. Освен извършените убийства — а това са единайсет души, ако броя правилно — един от офисите ни изгоря и те вече са тук, в нашия град.
— Да не прибързваме — каза Кори. — Не ние командваме парада, а те. Не можем да направим много, преди Нура да се появи отново.
— Нима? Е, аз възнамерявам да защитя семейството си.
— Разбрах, Мич. И не те виня. Някакви идеи?
— Ти си специалистът по сигурността, нали? Какво ще ме посъветваш?
— Мисля по въпроса.
— Побързай, моля те.
— Трябва да поговорим за „Крюгъл“ — каза Джак. — Да ги включим ли?
