— Отиди на ледената пързалка в Сентръл Парк. В десет и петнайсет бъди пред главния вход. Отляво, от източната му страна има будка за сладолед. Застани там и чакай. Съпругът ти е фен на „Метс“, нали?
И ритник в корема не би разтърсил Аби така силно. Откъде знаеха тези хора толкова много за тях?
— Да — успя все пак да отговори тя.
— Носи шапка на „Метс“.
Мич имаше поне пет такива в гардероба си.
— Добре.
— Ако доведеш някого, веднага ще разберем.
— Ясно.
— Това ще е ужасна грешка.
— Да, добре.
— Трябва да дойдеш сама.
— Ще бъда там.
Продължително мълчание.
— Ще бъда там — повтори тя.
Отново мълчание. Нура вече я нямаше.
Аби внимателно остави телефона „Джакъл“, взе зеления, отиде в спалнята, затвори вратата и се обади на Мич.
Макар че вилата несъмнено беше предназначена да забавлява възрастни хора, в „Уиклоу“ се виждаха и следи от присъствието на деца. В една от спалните имаше двуетажно легло, изрисувани по стените цветни дъги, стари видеоигри и телевизор с голям екран. Танър разведе момчетата из вилата и те начаса я провъзгласиха за „супер готина“. До вечерта в петък Танър вече беше станал новият им най-добър приятел.
На сутринта се събудиха в осем и уханията ги отведоха до стаята за закуска на долния етаж, където завариха баща си да пие кафе и да разговаря с господин Кори. Госпожица Ема се подаде от кухнята и ги попита какво им се закусва. След кратко колебание близнаците се спряха на солени гофрети и бекон.
Кори дояде омлета си и излезе навън. Мич попита момчетата харесва ли им тук и те го увериха, че всичко е страхотно. Искали и вкъщи легло на два етажа.
— Говорете с майка си. Тя отговаря за обзавеждането.
— Къде е господин Бари? — попита Кларк.
— Мисля, че отиде в кабинета си.
— А той къде е?
— Натам — отговори Мич и махна през рамо, като че ли кабинетът беше много далече, но все пак под същия покрив. — Не искам да шарите из цялата къща, ясно? Ние сме гости и това не е хотел. Не влизайте по стаите без покана.
Те слушаха внимателно и кимаха.
— Татко, защо стаите тук са толкова големи? — попита Картър.
— Може би защото господин Бари има много пари и може да си купува огромни къщи с големи стаи. Освен това кани гости, които понякога остават тук за няколко седмици и се нуждаят от пространство. Учудвате се, защото в Манхатън почти всички живеем в апартаменти, а те обикновено са по-малки от къщите.
— Не може ли и ние да си купим такава? — попита Кларк.
Мич отговори с усмивка:
— Определено не. Малко хора могат да си позволят къща колкото палат. Наистина ли искате осемнайсет спални?
— Повечето от тях са празни — отбеляза Картър.
— Господин Бари има ли жена? — попита Кларк.
— Да, има прекрасна съпруга, която се казва Милисънт. Тя е още в Ню Йорк и ще пристигне тук към края на месеца.
— А има ли деца?
— И деца, и внуци, но те живеят в Калифорния.
Според Джак брат му не беше близък с двете си деца, вече зрели хора. В семейството от години имаше разправии за неговото огромно състояние.
Гофретите и беконът пристигнаха върху подноси, всеки от които можеше да изхрани малко семейство, и близнаците изгубиха интерес към господин Бари. Мич ги остави на масата и излезе на покритата веранда, недалече от пристана с яхтите. Кори, разбира се, говореше по телефона. Когато приключи, Мич го попита:
— Какъв е планът?
— Ще останем тук тази нощ, ще настаним бабата и дядото, а утре сутринта с теб потегляме обратно. Току-що ми се обади Дариън, ще ни чака на летището. Наел е апартамент в хотел „Евърет“ на Пето авеню, от другата страна на ледената пързалка.
— Колко често си напомняш, че нямаме представа с кого си имаме работа? — попита Мич. — Знаем само за някаква жена на име Нура.
— През половин минута.
— А колко често се питаш дали тази история с Нура не е някакъв номер?
— През половин минута. Само че не е номер, Мич. Намерила е жена ти в кафене в Манхатън. Наблюдавали са я. Наблюдавали са цялото ти семейство, по дяволите! Нура ѝ е дала онзи телефон. Не е номер.
— Колко ли пари ще поискат? — зачуди се Мич.
— Сигурно повече, отколкото можем да си представим.
— Значи очакваме Аби да преговаря, така ли?
— Нямам представа. Не ние командваме парада, Мич, а те. Можем само да реагираме и да се молим да не се издъним.
Харолд и Максин Съдърланд не бяха ходили в Мейн, но щатът беше в техния списък с желани дестинации. След като се пенсионираха, постоянно пътуваха и си прекарваха чудесно на местата, за които бяха мечтали. Нямаха котки и кучета, притежаваха скромна къща в провинцията и солидна банкова сметка, така че бързо стягаха куфарите си и потегляха. Техните приятели им завиждаха за пътешествията. За щастие, си бяха у дома, когато Аби им се обади в четвъртък следобед да каже, че спешно се нуждае от помощта им.
