Танър ги взе от ферибота и ги откара в „Уиклоу“. Мич и близнаците ги чакаха на входа. Мич почти се трогна от радостта, с която децата посрещнаха Макси и Хопи, които, разбира се, също се радваха, че виждат внуците си. Всички помогнаха с багажа и Танър ги настани в хубаво студио точно срещу стаята с двуетажното легло. Момчетата изгаряха от нетърпение да разведат баба си и дядо си из къщата на господин Бари. Бяха прекарали в нея двайсет и четири часа, но вече се чувстваха като нейни собственици и бяха забравили предупреждението на баща си да не щъкат по стаите. Поднесоха им късен обяд и Бари се появи от някакво отдалечено кътче на къщата, за да прави компания на семейство Макдиър и семейство Съдърланд. Беше любезен домакин и умееше да накара дори напълно непознати да се почувстват като у дома си. Мич допускаше, че това се дължи на годините, през които бе посрещал в „Уиклоу“ многобройни приятели, а и по природа беше непринуден човек. Вероятно милиардите в банката помагаха за неговото лежерно отношение към живота, но Мич познаваше доста преуспели брокери на Уолстрийт и знаеше, че много от тях не са особено симпатични.
Той държеше момчетата под око. Майка им ги беше научила да не говорят много в присъствието на възрастните и да внимават как се държат. Мич беше благодарен, че Аби е израснала в малък град, където държат на обноските. Беше „правилно възпитана“, както казваха в Кентъки. Признаваше, че заслугата е на родителите ѝ.
Защо тогава му беше толкова трудно да им прости? И да ги харесва. Защото те така и не се извиниха за грешките и оскърбленията към него отпреди двайсет години, а той, честно казано, беше престанал да се надява, че ще го направят. Последното, което искаше, бяха неловка прегръдка по принуда и някакво сълзливо извинение. Психотерапевтът почти беше успял да го убеди, че продължителното озлобление спъва развитието му като зряла личност. То се беше превърнало в негов проблем, не в техен. Мич вредеше на себе си.
На обед Бари и Харолд бързо намериха допирна точка: риболова на муха. Бари още преди години беше сложил край на осемдесетчасовите работни седмици и намираше утеха в планинските потоци из цялата страна. Харолд беше рибар още от дете и познаваше всяка рекичка в Апалачите. Колкото по-големи ставаха рибите в разговора, толкова повече се вглъбяваше Мич в собствените си мисли. Размени няколко думи с Максин. Родителите на Аби бяха видимо разтревожени и искаха да узнаят повече подробности.
Появи се Танър и предложи пак да се поразходят с яхтата. Момчетата стигнаха на пристана преди него. Бари се оттегли в дебрите на „Уиклоу“ да гледа мач на „Янките“ — ежедневния му ритуал.
Мич заведе Максин и Харолд в библиотеката, затвори вратата и им обясни защо са тук. Не навлезе в подробности, но и каквото каза, беше достатъчно да ги уплаши. Двамата се шокираха, че някакви терористи следят и снимат дъщеря им и внуците им насред Манхатън.
Бяха готови, ако трябва, да се крият в Мейн с момчетата цял месец.
Пистата на малкото летище на остров Айлсбъро беше дълга само осемстотин метра, твърде къса за реактивен самолет. Рано сутринта в неделя Мич и Кори излетяха с турбовитловия Кинг Еър 200, който не се нуждаеше от дълга писта.
Оставиха Алвин и другия бодигард в „Уиклоу“. Мич беше убеден, че децата му са на отдалечено и тайно място, където никой не може да ги намери, и си заповяда да престане да се тревожи, защото и бездруго му предстоеше труден ден. Но това не му се удаде.
След един час кацнаха в Уестчестър, отидоха с кола до града и в 10 ч. пристигнаха в голям апартамент на петнайсетия етаж на хотел „Евърет“, откъдето се виждаше ледената пързалка „Уолман“ в Сентръл Парк. Дариън вече беше там. Джак също. На чаша кафе Мич му даде пълен отчет за брат му и новостите около „Уиклоу“, а те не бяха много. Джак планираше да се пенсионира на 31 юли и да прекара цял месец на Айлсбъро, където да лови риба с Бари.
В прохладната ясна сутрин Сентръл Парк беше пълен с хора. Виждаха кънкьорите на пързалката, но се намираха твърде далече, за да разпознаят някого. В 10:20 ч. Мич беше сигурен, че е забелязал жена си да върви по Пето авеню от страната на парка. Беше с джинси, спортни боти и кафяв анорак, който носеше от години. И избеляло кепе на „Метс“ от неговата колекция.
— Ето я — каза той и стомахът го присви.
Аби влезе в парка и те я изгубиха от поглед. Обсъдиха дали да не поставят човек на входа на пързалката, който да наблюдава Аби, но се отказаха. Кори прецени, че няма да спечелят нищо от такъв ход.
В 10:30 ч. тя се приближи към будката за сладолед до главния вход на пързалката. Скрита зад големите си слънчеви очила, наблюдаваше всички и в същото време се стараеше да изглежда безгрижна. Не ѝ се получаваше, защото беше кълбо от нерви. Телефонът „Джакъл“ завибрира в джоба ѝ и тя го извади.
— Ало?
