— Нура е. Махни се от ледената пързалка и тръгни към Голямата пешеходна алея. Мини покрай статуята на Шекспир и от лявата си страна ще видиш паметника на Робърт Бърнс и дълга редица пейки зад него. Остани отляво, върви трийсетина метра и си намери място на някоя пейка.
След броени минути Аби мина покрай статуята на Шекспир, зави надясно и тръгна по алеята между две редици внушителни брястове. Безброй пъти беше минавала оттук. Спомни си първата им зима в града, когато, хванати за ръце, с Мич крачеха в дълбокия две педи сняг, който продължаваше да вали. Бяха прекарали не един и два дълги неделни следобеда в сянката на брястовете, загледани в нескончаемия поток от нюйоркчани, излезли на разходка. Когато се родиха близнаците, тя разхождаше двойната им количка по тази алея и из целия парк.
Но сега не беше подходящ момент да изпада в носталгия.
По алеята се разхождаха стотици хора. На открити сергии продаваха топли и студени напитки. От високоговорителите в далечината се чуваше силна музика като в лунапарк. Аби изброи четиресет крачки, намери свободна пейка и седна съвсем нехайно наглед.
Минаха пет минути, десет. Тя стискаше телефона в джоба си и се стараеше да не зяпа минувачите. Оглеждаше се за мюсюлманка с дълга роба и хиджаб, но не виждаше такава. До нея спря жена в тъмносин спортен екип, която буташе бебешка количка.
— Аби — каза тя едва чуто.
И двете носеха големи слънчеви очила, но някак успяха да се погледнат в очите. Аби кимна. Допускаше, че това е Нура, но нямаше как да я познае. Същият ръст и същата стойка, но нищо повече. Козирката на голямата бейзболна шапка беше смъкната ниско и закриваше челото ѝ.
— Ела тук — каза непознатата и махна към дясната си страна.
Аби се изправи и попита:
— Нура?
— Да.
Двете закрачиха рамо до рамо. И да имаше бебе в количката, то не се виждаше. Нура зави надясно по странична алея. Когато се отдалечиха от хората, тя спря и каза:
— Гледай към сградите, не към мен.
Аби зарея поглед към величествените сгради по Сентръл Парк Уест. Нура изчака и каза:
— Благополучното завръщане на Джована ще струва сто милиона долара. Цената не подлежи на договаряне. И трябва да бъде платена в срок от десет дни. На двайсет и пети май в пет следобед източно стандартно време, това е крайният срок. Разбра ли ме?
Аби кимна и отговори:
— Да.
— Ако се свържеш с полицията или с ФБР или ако намесиш по някакъв начин правителството, тя няма да се върне. Ще я екзекутираме. Ясно?
— Ясно.
— Добре. След петнайсет минути ще получиш по телефона видео. Съобщение от Джована.
Нура зави с количката и се отдалечи. Аби я проследи с поглед — елегантен спортен екип „Адидас“, маратонки в червено и бяло, чиято марка не се виждаше, нелепа шапка. Беше видяла само част от лицето ѝ и никога нямаше да я разпознае.
Пое в обратната посока, по извитите алеи стигна до Седемдесет и втора улица и вървя на изток по нея до Пето авеню. Влезе в хотел „Евърет“, отиде в ресторанта и попита за масата, която беше резервирала сутринта. Маса за трима. Щеше уж да се срещне с приятели за брънч. Когато ѝ поднесоха кафето, тя стана от масата и се качи с асансьора на петнайсетия етаж.
Дариън свърза телефона „Джакъл“ към лаптоп с осемнайсетинчов екран и четиримата зачакаха. През това време всеки от тях обмисляше безкрайно трудната задача да намерят по някакъв начин сто милиона. Когато първоначалният шок отмина, се разбра, че никой в стаята няма представа как ще стане това.
Когато видеото пристигна, екранът остана черен за няколко секунди, после се появи тя: Джована в тъмна стая, облечена в тъмна роба или рокля и с черен хиджаб. Изглеждаше крехка, дори уплашена, въпреки че стисна зъби и се постара да бъде храбра. На масата до нея гореше малка свещ. Ръцете ѝ не се виждаха.
Без да се усмихва, тя каза:
— Аз съм Джована Сандрони от „Скъли и Пършинг“. Здрава съм, нахранена съм и не ме малтретират. Нура вече е предала съобщението. Цената да се върна невредима е сто милиона американски долара. Сумата не подлежи на преговори и трябва да бъде платена до двайсет и пети май, иначе ще бъда екзекутирана. Днес е неделя, петнайсети май. Моля ви, умолявам ви, платете парите.
После Джована изчезна и екранът отново стана черен. Аби взе телефона „Джакъл“, пъхна го на дъното на дамската си чанта и я занесе в банята. Мич стоеше до прозореца, който гледаше към Сентръл Парк. Дариън още чакаше пред екрана. Кори се беше вторачил в обувките си. Джак седеше на масата за закуска и пиеше кафе. Никой не бе в състояние да говори.
