Антонели не беше въодушевен от сделката и говореше само на Роберто. На италиански. Мич не възразяваше. Той следеше разговора достатъчно добре, макар че всъщност би предпочел да го пропусне.
— Според вас това действие е законосъобразно, така ли? И няма да предизвика безпокойство в Министерството на правосъдието? — попита Антонели.
— Не виждам проблем — уверено заяви Роберто, но всъщност и тримата виждаха проблеми на всяка крачка.
— Довечера адвокатите на премиера ще прегледат споразумението. Подозирам, че ще бъдат на различно мнение.
— В такъв случай се надявам да уведомите Лука.
Срещата продължи по-малко от десет минути и двете страни нямаха търпение да излязат от залата. Мич се раздели с Роберто на улицата и взе такси до летището. Неговата секретарка за пореден път беше променила билетите му — сега той щеше да лети до Франкфурт и от там за „Кенеди“. На задната седалка на таксито Мич затвори очи, изтръпнал от ужас заради следващите десет часа.
А следващите пет дни? Фондът за набиране на пари за откупа не само си оставаше празен, ами се очакваше да е на голям минус заради кредита. Утрешният така наречен „депозит“ от десет милиона беше лесната стъпка въпреки раздразнението на Мич, че двама членове на управителния съвет бяха гласували „против“. Застрахователната компания не само че беше издърпала килимчето изпод краката им — непочтен ход, с който щяха да се заемат впоследствие — но и беше осуетила всички възможни сценарии за набиране на сумата. Сделката с Карлоти беше в най-добрия случай несигурна, а в най-лошия — незаконна, и вероятно вече се разпадаше. Мич щеше да докладва на Джак, който несъмнено щеше да се обади на Лука и да му се разкрещи. Всички му съчувстваха и отчаяно искаха да спасят Джована, но „Скъли“ не желаеше да нарушава законите в която и да е страна. Британското правителство не предприемаше никакви действия, въпреки че много служители на „Скъли“ постоянно тормозеха министъра на външните работи. Днес следобед Райли Кейси се беше срещнал с Джери Роб от „Рийдмор“, за да опипа почвата за бързо споразумение по делото „Ланнак“. Както всяка среща с Роб, и тази беше кратка, напрегната и пълна загуба на време.
Мич беше установил още преди години, че умората от презокеанските полети се преодолява най-добре с дълъг крос в Сентръл Парк. Нямаше начин да си отспи, часовникът тиктакаше, синовете му се укриваха, а безпокойството на Аби растеше. Двамата влязоха в парка откъм Седемдесет и втора улица и последваха тълпа от ранобудни бегачи. Рядко си говореха, докато тичаха, предпочитаха да се наслаждават на първите лъчи на слънцето и на прохладната нюйоркска пролет. Колкото повече растяха синовете им и животът следваше своя ход, толкова повече оредяваха дългите кросове, които много обичаха.
Докато живееха в Кортона, преди да имат деца и кариера, двамата тичаха всяка сутрин през ферми, лозя и села. Често спираха да си приказват с някой фермер и да проверят дали разбират акцента му или се отбиваха в крайпътно кафене в някое село за чаша вода или бързо еспресо. Любимият им образ беше собственикът на малка винарна, който често ги спираше и ги разпитваше за странния навик на американците да тичат безцелно по пътя, плувнали в пот. Беше ги канил в малкия си вътрешен двор, където съпругата му им наливаше охладено розе и настояваше да опитат нейното бучелато — много сладък кекс със стафиди и анасон. Тези отбивки обикновено прерастваха в по-продължителни винени дегустации и двамата зарязваха бягането. След няколко подобни прекъсвания Аби настоя да сменят маршрута.
Заобиколиха водохранилището и се отправиха към къщи. Сутрешният трафик вече пъплеше по улиците. Поредният натоварен ден в града. Не възнамеряваха да бъдат тук по тъмно.
В единайсет двамата взеха такси до клона на Ситибанк на Лексингтън авеню и се качиха на двайсет и шестия етаж в кабинета на Филипа Мелендес, някакъв вицепрезидент на фирмата и специалист по местенето на пари. Тя ги заведе в заседателна зала, където Кори и Дариън пиеха кафе. След броени минути пристигна и Джак, упълномощеният представител на фирмата, за да подпише. Филипа потвърди, че сумата от десет милиона долара е налична. Оставаше им само да чакат Нура.
Тя се обади в 11:30 ч. и попита Аби дали носи лаптопа си. Бяха ѝ поръчали да го вземе. Имейлът с писмените инструкции пристигна бързо. Екипът от хакери на Кори щеше да проследи адреса на подателя до интернет кафене в Нюарк, но самият подател отдавна щеше да си е тръгнал. Джак Руш подписа разрешение за плащането от името на фирмата. Всичките 10 милиона щяха да постъпят в безименна номерирана сметка в Панама.
— Готови ли сме? — обърна се Филипа към Джак.
Той кимна мрачно и „Скъли“ се сбогува с парите.
— Невъзможно ли е да се проследят? — попита Аби, докато се взираха в екрана на компютъра.
Филипа сви рамене и отговори:
— Не е невъзможно, но не е практично. Парите отиват в сметката на фиктивна фирма в Панама, а такива има хиляди. Но те вече не са в нея.
Изчакаха осем минути, после телефонът „Джакъл“ звънна отново.
— Пристигнаха — съобщи Нура.
