Той все още живееше в скромна къща в Куинс и идваше на работа с метрото. И точно защото беше стиснат, сигурно беше спестил повече пари от всеки друг в стаята.
Мейвис Чизънхол беше другата скъперница. Тя погледна Мич и каза:
— Ти ще подпишеш ли лична гаранция?
Чудесен въпрос. Той се молеше да му го зададат. Изправи се, извади сгънат лист хартия, подхвърли го в средата на масата и отговори:
— Вече го направих.
Съдружниците впериха погледи в листа, а той извади още един, подхвърли и него и каза:
— Ето и от Лука. Участваме с всичко, което имаме.
Мич плъзна поглед по лицата им, въпреки че повечето бяха заболи носове в бележниците си. И докато все още имаше думата, той каза:
— Ето защо това е важно. Има вероятност да получим пари и от други места, но нищо не е сигурно. Имаме обещания, но нямаме време. Трябва да бъдем сигурни, а единственият начин да сме сигурни в този момент е да имаме парите в банката. Само „Скъли“ може да ги сложи там. В неделя заминавам за Лондон, после за Рим, после кой знае къде. Обикалям като уличен просяк, правя каквото трябва. Но ако не успея, поне ще имаме парите в банката. Всичките. Не знам дали ще ни дадат още време. Не знам дали ще намалят исканата сума, дали ще се съгласят на по-малко. Невъзможно е да предскажем какво ще стане през следващите пет дни. Но можем да се подсигурим, че ще бъдем в състояние да платим целия откуп.
Когато Мич приключи, Джак кимна към вратата и двамата излязоха.
— Браво на теб. Сега най-добре тръгвай. Това сигурно ще отнеме време.
— Добре. Заминавам при брат ти Бари да си видя децата.
— Прегърни момчетата от мен. Ще ти се обадя.
Шофьорът мина по Бруклинския мост, където колите почти не помръдваха. Беше петък следобед в края на май и половин Манхатън беше тръгнал към Лонг Айланд. Час по-късно пристигнаха на малкото летище „Репъблик“ до град Фармингдейл. Мич благодари на шофьора и докато той се отдалечаваше, си даде сметка, че не е обърнал внимание на колите зад тях. Не ставаше за шпионин. До гуша му беше дошло постоянно да се озърта през рамо.
Пилотът, който имаше вид на петнайсетгодишен, пое сака му, поведе го към двумоторен „Бийч Барън“ и му помогна да се качи на борда. Беше удобно, макар и не просторно — нямаше нищо общо с луксозните самолети „Фолкън“, „Гълфстрийм“ и „Лиър“, които „Скъли“ често наемаше. На Мич му беше все едно. Беше си дал двайсет и четири часа почивка и щеше да прекара малко време със синовете си.
Пилотът му посочи хладилната чанта и Мич си каза: защо не? Уикендът започваше. Отвори капака и си взе студена бира. Докато се движеха по пистата, се обади на Роберто в Рим за последните новини. Лука бил буден и мърморел за какво ли не. Медицинските сестри го харесвали повече заспал.
Почти два часа летяха на височина 2500 метра. Времето беше съвсем ясно. Докато се снижаваха покрай крайбрежието на Мейн, Мич гледаше отгоре, развълнуван от красотата на океана, на скалистите брегове, спокойните заливи и старинните рибарски селища. Хиляди малки платноходки се поклащаха на лазурните води. Прелетяха над живописното градче Камдън с оживеното му пристанище и се насочиха към Айлсбъро. От 1500 метра височина Мич видя редица къщи непосредствено до водата и разпозна „Уиклоу“. Кларк и Картър бяха на пристана заедно с Аби и замахаха енергично, докато самолетът прелиташе над тях. Половин час по-късно Мич седеше край басейна, гледаше как близнаците плуват и си говореше с Аби и родителите ѝ.
През изминалата седмица момчетата се чувствали като на летен лагер. Господин и госпожа Съдърланд признаха, че внуците им са позарязали уроците и домашните. Времето за лягане също било доста гъвкаво, а госпожица Ема им угаждала и готвела само каквото те обичат. Мич и Аби пет пари не даваха. Намираха се под огромно напрежение и помощта на Хопи и Макси беше жизненоважна.
Докато Мич и Аби пиеха бяло вино, а те — лимонада, родителите на Аби предпазливо попитаха колко време още ще имат нужда от тях тук. Въпросът подразни Мич — не им струваше много, защото безопасността на момчетата беше по-важна от всичко в Дейнсбъро, Кентъки, което можеше да им липсва. Той все пак не им го каза, а отговори, че може би още само няколко дни.
По-точно, до 25 май.
Наблюдаваха как Танър отива до края на пристана, за да посрещне лодка за омари, спряла за доставка.
— Пак омари — отбеляза господин Съдърланд. — Ядем омари три пъти дневно.
Напълно лишена от чувство за хумор, Максин добави:
— Киш с омар сутринта. Рулца с омари на обяд. Печени опашки от омар на вечеря.
Картър, който ги чуваше, се провикна, преди да скочи в басейна:
— Не забравяй макарони със сирене и омари, любимото ми.
— Супа от омари — продължи Харолд, — пържени омари, омари в сос „Ню Ингланд“.
— Звучи вкусно — каза Аби.
Максин се радваше, че не ѝ се налага да готви.
— Госпожица Ема е чудесна, наистина.
— Мамо, трябва да издадеш готварска книга за омари — предложи Кларк. — И на корицата да сложиш госпожица Ема.
— Идеята ми допада — отговори Аби и се опита да си спомни десетките книги за морски дарове, които вече имаше в колекцията си.
