— Не бях сигурен как да си направя кафе, а ме беше страх да не повредя машината — каза Мич.
— Аз ще се погрижа. Нещо друго?
— Не. Тръгвам след няколко часа. Аби ще се върне утре. Надяваме се да вземем момчетата в края на следващата седмица, ако не възразявате. Доста ви се натрапихме.
— Не, сър, нищо подобно. Тази къща е направена за гости, а господин Руш обича да има компания. Имате много хубаво семейство, господин Макдиър. Моля ви, не бързайте да си ходите. Обещах следобед да заведа момчетата за риба, ако времето позволява.
— Благодаря, Танър. Те са градски деца и си прекарват страхотно тук. За тях това е неочаквана ваканция. А вие сте много търпеливи.
— Добри деца са, господин Макдиър. Забавляваме се. Ема ще дойде скоро да приготви закуската, но дали аз мога да ви предложа нещо?
— Не, благодаря. Само кафе.
Танър изчезна в кухнята и започна да вдига шум. Мич реши да си почине за малко и излезе навън да се наслади на свежото утро. После заваляха обажданията. Първо от Стивън Стоджхил, който вече беше в офиса. Мич искаше да има двама правни асистенти на разположение. Джак Руш пътуваше натам. Кори беше в Ню Йорк и още спеше, поне докато той не му звънна. В Рим беше ранен следобед и Роберто тъкмо си тръгваше от болницата, където Лука беше прекарал поредната тежка нощ.
Аби се появи в седем и потърси кафе. Ема им приготви омлет със сирене и двамата закусиха сами в трапезарията. Всеки ден беше непредсказуем, затова им беше трудно да планират нещата, но се налагаше. След половин час Мич заминаваше за Ню Йорк, после щеше да лети за Рим. Аби щеше да се върне в неделя сутринта и да стои в апартамента им, вторачена в онзи проклет телефон точно по обед. Очакваха обаждане от Нура с големия въпрос: „Намерихте ли парите?“.
Отговорът щеше да гласи: „Да. Какво следва?“.
Мич взе душ, преоблече се и надникна при момчетата. Страшно му се искаше да ги събуди и да ги прегърне, после да излязат навън и да поиграят бейзбол. Само че мачовете трябваше да почакат — дано да беше само още няколко дни.
На летището го очакваше един самолет „Кинг Еър“.
Искът на фирма „Ланнак“ срещу Република Либия беше за неплатени задължения в размер на 410 милиона долара плюс лихвата, възлизаща на 52 милиона. След убийствата и отвличането Мич беше добавил още 50 милиона обезщетение. Беше избрал сумата напосоки и тя представляваше „променливата“ част от иска. Лихвата също се променяше, защото се трупаше всеки ден. Около половината от първоначалните 410 милиона бяха пари, които по негово мнение не подлежаха на никакъв спор. Те включваха твърди цени за труд, материали, цимент, стомана, оборудване, транспорт, хонорари за специалисти и тъй нататък. Тези цени бяха вписани в проекта още от самото начало и бяха част от бюджета, независимо колко време „Ланнак“ и либийците спореха за променените поръчки и недостатъците на проекта.
През многобройните часове по самолетите Мич и Стивън бяха прегледали всяка фактура и таблица на изработените часове. Сглобиха резюме от четири страници за безспорните разходи, направени от „Ланнак“. Забавляваха се, когато го кръстиха:
Стивън раздаде на всички актуалната версия на досието в заседателната зала на Джак, а Мич застана до прозореца. Джак, Кори и Дариън прегледаха документа. Двама правни асистенти седяха в коридора пред затворената врата и очакваха инструкции. Беше 11:45 ч. в прекрасен съботен ден в края на май.
— Проверихме цифрите, за да ви спестим изчисленията. Долу на четвърта страница е окончателната сума. Можем да твърдим, че най-малко сто и седемдесет милиона долара от неплатените сметки са безспорно дължими. Излишно е да казвам, че според нас на „Ланнак“ са дължими половин милиард долара, и съм сигурен, че ще го докажем в Женева, но това по-нататък.
— Значи частично споразумение? — попита Джак.
— Именно. Представяме това на либийците сега, дори още днес, и изискваме да платят. Даваме им ясно да разберат, че бързото сключване на споразумение вероятно ще улесни освобождаването на Джована Сандрони.
Никой от малобройната публика не изглеждаше въодушевен.
Джак остави своето копие от документа и разтърка очи.
— Не разбирам. Искаме либийците да дадат на „Ланнак“ сто и седемдесет милиона, за да можем да платим откупа.
— Не. Искаме от либийците да платят тази сума, защото я дължат.
— Това е ясно. Ами „Ланнак“? Те просто ще ни дадат една купчина пари само защото са добри момчета, така ли?
— Не. Честно казано, не знам какво ще направят, но със сигурност ще внесат нещо във фонда.
— Може ли да попитам кой друг е внесъл нещо в него до момента? — обади се Дариън. — Има ли такъв изобщо? Платили сме десет милиона и остават още деветдесет, нали?
