— Именно — отговори Мич и погледна към Джак, който отмести поглед. Нито Дариън, нито Кори знаеха, че могъщата фирма „Скъли и Пършинг“ е отказала да участва в сценария с откупа. Той продължи: — Много неща са в ход, Дариън. Продължаваме да притискаме дипломатическите кръгове в Лондон и Рим.
— С каква цел?
— С цел да получим пари от двете правителства, за да предотвратим екзекуцията на известна личност. Току-що научихме, че миналата година британците са платили около десет милиона лири, за да измъкнат една медицинска сестра от Афганистан. На теория законът им го забранява, но понякога законите осуетяват спасяването на човешки животи. Помолихме британците и италианците да платят по двайсет и пет милиона и знаем, че и двете молби се обмислят от министър-председателите.
— А парите от застраховката ви? От там ще дойдат още двайсет и пет, нали?
— Не — обади се Джак. — Застрахователната компания отказа да плати. Ще ги дадем под съд, но това ще отнеме няколко години. А ние разполагаме с четири дни.
Кори погледна озадачено Мич и попита:
— Как научи за медицинската сестра в Афганистан?
— Имам си източници. От Вашингтон.
— Може ли да го обсъдим после?
— Да, ако има време. В момента това не е приоритет.
Кори отстъпи смирено. Информацията за медицинската сестра беше секретна и би трябвало да я знае той, а не адвокатите от „Скъли“.
— Нещо друго? — попита Мич. — Планът е да изпратим това на Роберто в Рим и на Райли в Лондон и да засилим натиска върху либийските посолства там.
Джак поклати глава.
— Малко вероятно е да се получи, Мич.
— То се знае, че е малко вероятно, трудна работа и тъй нататък. Разбирам! Някой друг има ли по-добра идея?
Той веднага съжали за острия си тон. Все пак разговаряше с председателя на управителния съвет. Все още.
— Извинявай — каза Джак като истински приятел. — Прав си.
Срещата се премести от заседателната зала на „Скъли и Пършинг“ в един Гълфстрийм G450, който ги очакваше на летище „Тетърбъро“ в Ню Джърси. Когато закопчаха коланите — в същия състав без правните асистенти — стюардесата взе поръчките им за питиета и ги осведоми, че ще кацнат в Рим след седем часа. Щяха да им поднесат обяда, когато се издигнат на нужната височина. Всички телефони и безжичната мрежа работеха. В задната част на салона имаше две канапета, на които можеха да подремват.
Малко след седем вечерта Роберто Маджи влезе в Кафе деи Фиори, което се намираше в югозападната част на Рим, под хълма Авентин. Диего Антонели живееше наблизо и се беше съгласил да изпият по чаша вино. Със съпругата му имаха планове за съботната вечер и той не прикриваше раздразнението си, че го безпокоят по това време. Само че колкото и да се дразнеше, Антонели осъзнаваше важността на момента. Правителството беше притиснато от две страни от обстоятелства, над които нямаше контрол. Негов дълг беше да защити своята гражданка, станала заложница, но нямаше право да знае подробностите за нейното похищение и евентуалното ѝ освобождаване. Италианското правителство нямаше право нито да преговаря, нито да организира спасителна операция. Само американците поддържаха контакт с похитителите и този факт предизвикваше възмущение.
Седнаха на малка маса в ъгъла и си поръчаха кианти. Първите думи на Роберто бяха:
— Сделката с Карлоти вече не е на дневен ред.
— Какво стана?
— Уплаши се. Адвокатите му го убедиха, че рискува твърде много, като се опитва да заобиколи законите ни. Иска да помогне на Лука, разбира се, но също така се стреми да избегне неприятностите. Освен това американският клон на моята фирма също се е поуплашил. Там има доста безмилостни федерални прокурори, на които много ще им хареса да обвинят голяма адвокатска кантора в незаконни действия.
Диего кимаше, все едно напълно разбира мотивите на безмилостните федерални прокурори в Съединените щати. Поднесоха им виното и те се чукнаха.
— Има още нещо — каза Роберто.
— Да, вие споменахте. — Диего погледна часовника си. Беше дошъл преди десет минути, а вече се канеше да си тръгва.
— Нашият клиент е „Ланнак“, турски строителен предприемач.
— Да, да, знам за делото. Отивате на арбитраж. Говорих с Лука.
— Имаме план да сключим споразумение по иска, поне частично, и то бързо. Искаме шефът ви да се срещне с либийския посланик възможно най-скоро и да настоява пред него Триполи да приеме споразумението.
— Загуба на време.
— Може би. Ами ако споразумението доведе до освобождаването на заложницата?
— Не разбирам как.
— Вземаме част от парите, които ще платят либийците, и ги слагаме във фонда. — Роберто извади голяма кафява папка от куфарчето си и я подаде през масата. — Прочетете го и ще разберете.
Диего взе папката без видим интерес. Отпи от виното си и каза:
— Ще я предам на министъра.
— Колкото по-бързо, толкова по-добре. Спешно е.
— Да, така чувам и аз.
